Тревожността, за разлика от фобиите, се отнася до бъдещето: човек се безпокои и непрекъснато пресмята в съзнанието си различни варианти за лоши сценарии за развитие на събитията. Той плаши сам себе си с това, което може да се случи. Тъй като човек не може да контролира всички фактори, от които зависи резултатът от събитията, неговата активност се сблъсква с ограничаващи сили и се реализира в хаотични реакции. Той се измъчва, свива ръце и стиска зъби, сърцето му започва да се тупти ускорено, ръцете му треперят, мислите му прескачат, дишането му става по-бързо, дланите му се потят – и всичко това не води до действителни действия. Тревожността е възбуда, която не намира изход и се явява страх от бъдещето.

Тревожността обикновено се разделя на ситуационна (в момента) и личностна. Ситуативната тревожност се проявява в проблематични ситуации: някои хора могат да бъдат спокойни дори при силен стрес, а други да се вълнуват. Специалистите разполагат с многобройни инструменти за измерване нивото на тревожността при конкретни обстоятелства (например, теста на Спилбърг). Личностната тревожност почти не зависи от ситуацията, т.е. човек с повишена тревожност винаги се тревожи. Това вече е характер, който по-трудно да се промени, отколкото да се коригира ситуационната тревожност.

Ето списък с често срещани симптоми на тревожността:

-силно безпокойство и чувство за паника;

-сърцебиене и усещане за стягане в гърдите;

-замаяност и усещане за празнота;

-чувство на объркване и нереализиране на това, което се случва;

-нервност;

-обсебващи, неконтролируеми мисли;

-гадене, болки в стомаха, диария;

-изблици на бледност или изчервяване;

-загуба на чувствителност или странни болки, слабост, мускулно напрежение;

-депресия и чувство на безнадеждност;

-невъзможност за адекватна почивка, безсъние или повишена сънливост;

-затруднено дишане;

-неконтролирани пристъпи на гняв.

След диагностициране на повишена тревожност,  трябва да се открие корена на проблема, за който може да се използват някои от следните известни модели:

 

Психологически модели за възникване на тревожността.

Модел на тревожността, като самоплашещо пророчество.

На първо място, (както в случаите на фобия) трябва да е ясно, дали тревожността се отнася до въображаема опасност или има истинска причина да очакват неприятности в бъдеще. Ако страховете имат реално основание, тогава е необходимо да се работи върху способи за самозащита. Ако страховете са въображаеми и клиентът признава това, тогава е необходимо да сключи договор, за преодоляване на тревожността, без значение какви обстоятелствата подтикват клиента към тези преживявания. Както винаги, на челно място стои въпроса: По каква причина му е нужна на клиента тревожността, ако той признава, че му пречи?

Тревожността не е насочена към някакъв обект, който може да бъде избегнат, а е причинена от очакванията на събития, чиято вероятност да се случат може да е малка, но значението на което е много голямо за клиента и предотвратяването на които не е по силите му. Например, майка чака пристигането на порасналия си син от института и е измъчвана от безкрайна тревожност, ако той бъде задържан и остане там. Тя пресмята в главата си различни варианти на опасностите, които може да срещне по пътя и тези мисли не я свъртат на едно място.

В случая човек вярва (макар да знае колко е нелепо), че ако се „вгледа“ по-добре и се тревожи повече, лошото няма да се случи. Но когато в своето въображение той проиграва различни сценарии на възможни ужасни събития, той вече започва да се страхува, разбира, че не може да предприеме нищо, а тогава потиска желанията си, иска му се да крещи и да избяга. От това възбудата преминава в хаотична форма на психосоматични реакции.

Един от начините да се помогне на клиента, за да може да се избави от тази тревожност е „очакването за катастрофа“ да се усили до пълен абсурд, т.е., да се профанизира. Например: „Какво ще стане, ако очаквате катастрофата дълго и упорито?“, „Колко време възнамерявате да почакате за катастрофата?“ или (в група) „Представете си, че очаквате катастрофата и изиграйте чувствата си възможно най-драматично или трагично“, „Помислете за възможния „най-абсурден финал“, че всичко върви добре. Как се чувствате сега? Можете ли да полетите с тези чувства?“

Пример:

За да не изпитва страх, терапевтът предлага на клиентът да носи антикатастрофичен амулет.

Клиент: Не разбирах, какво за този амулет?

Терапевт: Ето ви моя амулет (показва връзка ключове.). Вземете го. Помага, като не допуска тигри в държавата ни.

Клиент: Как така, ама в Калифорния няма тигри.

Терапевт: (погалва връзката с ключове и гордо заявява): Всъщност той ми върши добра работа.

Друг начин е клиентът да бъде върнат в настоящето, в „тук и сега“, защото той всъщност прескача настоящето и прахосва своите сили в преживяване на бъдещето. Например: „Вие сте в самолета, опишете всичко, което се случва точно сега, само в сегашното време. Какви са причините в момента за да се страхувате?, Помислете как можете да си доставите удоволствие точно в момента на катастрофата (това да е вашето последно желание) помечтайте за неговото изпълнение“.

Необходимо е да се следи, клиентът да не подмени и изопачи инструкциите, като се настоява да не мисли са най-ужасното, което го няма, а за нормалното, което го има.

Тази схема може да работи паралелно с кръговия модела на В. Франкъл за фобиите. Човек първо започва сам да плаши себе си, след това започва да потиска нежеланите си мисли и емоции – колкото повече го прави, толкова повече те го измъчат. Следователно, както при фобиите, би било най-ефективно да се използва техниката на парадоксалните интенции на В. Франкъл. Това означава да се научи и насърчи клиента да не не потиска страховете си, а напротив, да ги покани при себе си. Например: „Отлично, ела тук, скъпи ми страх, искам да се страхувам, отдавна не съм треперил от страх. Искам да изпадна в паника!“ и в добавка може да се даде още един съвет на клиента:  „Опитайте се да получите удоволствие от страха, да му се насладите, колкото и да ви е странно!“

 

Модел на психологическата травма

Има случаи, при които клиентът не се занимава със съзнателно прогнозиране на определени очаквани събития, но по някаква причина изпитва неразбираема тревожност, очакавайки неопределено, но безусловно опасно събитие (сякаш нещо може да се случи, въпреки че не е ясно какво). Тревожният индивид с невроза може внезапно да се събуди в средата на нощта с див вик и силно сърцебиене, целия в пот, без да разбира защо се е случило това и от какво се е страхувал. Обикновено такива симптоми се появяват при хора, които са претърпели много тежък стрес, довел до психотравма.

Пример:

В литературата се описва случай, при който американски сержант, воювал във Виетнам, е наредил на взводът му да се укрепи на дадено място, а той заминал за щаба. През това време пада бомба и убива всички войници. След това събитие, сержантът развива невроза на тревожност.

В практиката се описва й случай, при който млада жена в юношеството си е била изложена на постоянна опасност от атака на група терористи, тази постоянна угроза тя не можела да избегне, като по-късно, намирайки се в една съвсем безопасна среда, тя започнала да изпитва невротични симптоми, без да разбира произхода им.

Характерна черта на травматичната тревожност е, че индивидът не може да избегне или да контролира заплахата и по тази причина тревожността е силна и същевременно е неопределена.

Както в резултат на освобождаване на подтиснатите емоции, така и в резултат на мисленото противодействие на заплашващите фактори, корекцията се постига чрез методи, свойствени за работата с травматични фобии. В случай на неопределена заплаха от типа, например падащ снаряд, е малко вероятно противодействието да бъде ефективно, по тази причина е по-добре  да се приложи метода за преструктуриране на личната история.

Пример:

Млад мъж със силно изразена тревожност преди да лети със самолет, е паднал като дете от наблюдателна кула с височината на третия етаж и претърпява фрактура на гръбначния стълб. Централно значение за справяне с тревожността в този случай е имало преструктурирането на това преживяване (минал опит). Терапевтът е поискал клиентът мислено да възстанови ситуацията, представяйки си, че баща му успява да му подаде ръка и в резултат инцидентът бива предотвратен.  

 

Модел на тревожността, като резултат от преноса.

Източник на тревожността може да бъде ситуация, която е тревожила личността в миналото, но е била забравена, като емоциите и очакванията са пренесени към настоящата ситуация по сходство.

Пример:

По време на консултация клиентка (Лера) споделя: „През изминалата година ме измъчва страхът, че един от близките ми роднини ще умре: съпруг, майка или друг. Не разбирам защо това се случва?“ Терапевтът помолил да си спомни как се чувства при този страх и да създаде негов мисловен образ. По някаква причина страхът наподобявал черна повяхнала роза. Терапевтът отново предложил на клиентката  да попита розата, защо тя плаши Лера. Отговорът бил странен: „За да не забравя за загубата…“

Последвал въпрос: „Каква е загубата, която Лера не бива да забравя?“ Оказало се, че преди четири години, докато е била в чужбина е починал любим за нея човек. Тя не била на погребението и не могла да се сбогува, дори и на гроба му не е била. Тя изпитвала силно чувство на обич към него и не можела да приеме мислта, че е мъртъв. По този начин, тревожността се явявала като резултат от факта, че тя несъзнателно се страхувала да не преживее същата загуба на нови любими хора. Освен това, този пренос е станал поради това, че клиентката не е успяла да преживее мъката си, фиксирала се е и нейните емоции намерили нови обекти за съществуване. Това пренасяне на емоциите е станало неочаквано, но това означава, че ситуацията би могла да се случи отново, тъй като е продукт на несъзнаваното.

За да се избави от тревожността си, тя е трябвало да се прости със старата си любов, за да могат тези чувства и събития да останат в миналото и да престанат да се пренасят в нейното настояще. Терапевтът предложил да си представи своя приятел вече като мъртъв и да му каже: „Да, аз признавам, че ти наистина вече не си жив“. Клиентката упорито отказвала да направи това, а терапевтът заключил, че в такъв случай не може да се направи нищо повече. Тогава тя се мобилизирала и изрекла фразата. Сълзи бликнали от очите й, а след това казала: „Знам какво трябва да направя. Трябва да отида в гроба му, да му кажа сбогом и да поставя там тази огърлица, която някога той ми беше подарл и аз все още нося“.

Очевидно е, че много от случаите на тревожност се организират по този начин. Както казва в народа: „Парен каша духа!“. В литературата се срещат множество примери, при които млада жена, която е загубила съпруга си и други роднини, впоследствие развива висока тревожност да се ожени, страхувайки се, че новият й съпруг също ще умре.

Тук основният метод на работа е клиентът да осъзнае връзката на своите емоции в миналото и да се сбогува с тях, като ги остави зад гърба си, и се отвори за нов живот. Този тип проблеми имат много общо с проблемите на емоционалната зависимост и за тяхното решаване много често се прилагат едни и същи методи.

Ф. Пърл разработва много ефективен петстепенен модел за справяне (сбогуване) именно със загубата. Той е много ефективен при този тип тревожност, предизвикана от пренос на емоции при загуба (например, смърт на близък или разрив в отношенията с любим човек). Моделът позволява да се помогне, като страдащият клиент, като постепенно се води от отчаянието, през разрушаващото признаване на случилото се, към способността да започне нов живот и нови отношения.

 

Модел на тревожността, като резултат от обучение в семейството (родителски предписания).

Тревожността може да се формира по модела на тревожните родители, т.е., живот в обстановка (семейство), насаждаща непрекъснато чувство за безпомощност, което не е позволило на личността (детето) да развие своята самостоятелност и увереност. Тук важи правилото: „Тревожната майка отглежда тревожно дете“.  Разтревожените и опекунстващи родители пораждат тревожност по същия начин, както дистантните и „студени“ родители. В такава среда детето под една или друга форма може да получи от родителите си предписание от типа: „Този свят е абсолютно ненадежден, около теб има безброй опасности“, „Ти си безпомощен, ти не можеш сам, без мен не би се справил с трудностите, аз трябва да те водя“ или „Ти не си способен, ти си лош, ти нищо няма да постигнеш“.

Пример:

Жена преживявала повишена тревожност през зимата, когато ходела по неравностите, направени по пътеките след снегорините. В процеса на работа било установено, че тя изпитвала страхове (непрекъсната неувереност) от трудностите и в други области на живота, като искала да получава помощ от някого. Оказало се, че когато е била на около една годинка, тя претърпяла инцидент с падане и силен удар в земята. Оттогава, поради преживения страх, почти до третата си година тя не се отделяла от ръката на майка си и панически се страхувала да ходи самостоятелно. Отучването от този навик било много трудено и отнело около две години работа.

Усещането за тревожност може да се формира и поради предписания, които забраняват да се развие чувство за принадлежност. Едно или друго поведение или думи на родителите пораждат в детето чувство за самота и отхвърленост от другите хора. Такива може да са предписанията: „Никой в ​​този свят няма нужда от никого. Всички мислят само за себе си“, „Всеки човек в този свят е абсолютно сам, никъде не можеш да намериш „пристанище“, „Всички хора около теб са чужди. Ти можеш да разчитаташ само на нас, докато не умрем“. Когато човек започва да живее самостоятелно, той се сблъсква с тревожността си, защото не може да разчита на никого и няма психологическа основа под краката си.

Основният начин за работа в такива случаи, е да се окаже помощ за придобиване от една страна на самостоятелност, т.е. отделяне от родителите, а от друга – формиране на чувство за принадлежност към другите, обществото и света. Негативните родителски предписания, които формират чувства за неувереност и изолираност, които държат като в окови детето, трябва да бъдат открити и неутрализирани чрез контрапредписания, които ревизират и отменят родителските наставления, посредством отправяне на послания към въображаеми родители.

 

Модел на тревожността, като обратната страна на контрола.

Тревожните хора се стремят да контролират себе си и своята среда – те не понасят несигурността и неопределеността. Те живеят по-лесно когато се „движат по един и същ маршрут“, като градския трамвай. Те са свикнали с постоянен самоконтрол или контролът им е необходим, за да избягват или оцелеят в трудни ситуации. Тази черта на характера обикновено поражда натрапливи състояния: всички хора с натрапливости са склонни към извънреден контрол и тревожност.

Ето някои от личностните черти, които способстват за пораждането на тревожност, а също и за натрапливи състояния:

-перфекционизъм, т.е. желанието за безупречност, дори и в най-малки детайли, идеализъм;

-вътрешна нервност, хаотичност;

-повишена възбудимост;

-постоянно чувство за вина;

-прекалено остро възприемане на критика;

-повишена емоционалност;

-завишени очаквания;

-нерешителност и непоносимост към грешките;

-безпокойно прогнозиране (катастрофични мисли);

-усещане на заплаха за здравето;

-желание да се контролира всичко.

Прекаленият контрол може да се основава на много психологически проблеми, например заекването, тъй като прекомерните опити за контрол върху автоматичния процес на говорене може да разруши самия процес. Основният начин за избягване (туширане) на стремежът за контрол е отпускането, релаксацията. Локалното отпускане може да бъде ефективно постигнато, ако клиентът си представи образа на напрежението, което е свързано с контрола и позволи на този образ да се отдръпне, да си отпочине и да прекрати неговия контрол.

 

Модел на тревожността, като сдържана възбуда.  

Известно е, че тревожността се свързава със сдържане на поривите (импулсите) за действие, което води до хаотични психосоматични прояви на паника. В много случаи обаче, тези пориви към действие не са свързани с желанието за защита от някаква въображаема заплаха, а просто с прекомерно вълнение преди емоционално важни действия. Това може да бъде например, едно огромно желание да се танцува, да се говори пред публика или да се потиска сексуалната възбуда (желание) и т.н.

За да се потвърди тази версия, клиентът се насърчава да усили възбудата си до степен, в която предприеме някакво действие. Например, изведнъж той започва да танцува, да си тананика, да свири весело с уста и пр. Това може да означава, че той всъщност възпира своята радост и желанието да се забавлява.

В този контекст основният метод за работа с тревожността, формирана в резултат на въздържане (или потискане) на възбудата, е тя да се усили и да се прояви този импулс (жекание, порив). Освен това, човек трябва да осъзнае и да приеме своите желания като напълно естествени импулси и да спре да ги потиска в себе си, което ще доведе до успокоение, а не до порив на хаотично поведение, както мислят някои наивни клиенти.

 

Модел на тревожността, като средство за избягване на емоционален конфликт.

Тази концепция принадлежи на З. Фройд и е първият модел, обясняващ произхода на тревожността. Ако някой вътрешен емоционален конфликт изглежда неразрешим за даден човек, той може да избегне решаването на този проблем, като прехвърли своите преживявания в други ситуации. Изтлаканият несъзнателен конфликт, поражда неразбираем по смисъл симптом на тревожност, който се проявява в многобройни форми, в т.ч., той може да доведе до възникването на фобия, ако тревожността бъде проектирана върху някакъв обект.

Пример:

Младо момиче се оплаква от страх, който не му позволява да говори свободно на работното си място – „Става нещо с гърлото ми, сякаш нещо ме стиска, особено когато говоря с началници“. Две години преди това, същият терапевт е работил с клиентката върху симптоми на аналогична фобия, като тогава лесно и бързо са били постигнати резултати. Новият случай обаче се оказал по-труден.  Страхът от говорене сега бил ориентиран към бъдещето. Той се асоциирал с образа на някаква „пръчка“, която по някаква причина стискала гърлото, което затруднявало разговора, но значението на този образ се поддавал трудно на тълкуване. По тази причина терапевтът попитал, дали момичето не е имало някакви конфликти или други проблеми с мъже (факт е, че образът на пръчката, според логиката на З. Фройд, обикновено се идентифицира с мъж). Момичето не открило нищо такова. В средата на сесията обаче, едва след третия или петия въпрос, клиентката споделила, че има такъв проблем, но той няма пряко отношение към това което правят сега. Тя разказала, че през лятото (а страховете започнали през есента) тя започнала да живее с млад човек, който и бил обещал да се ожени за нея – това било условието родителите на момичето, които се придържали към строги правила,  да й разрешат да живее заедно с този мъж. Преди това обаче, младият мъж живял около шест години с друго момиче и я обвинявал, че същата го е потискала точно така, както майка му в детството го е унижавала.  

В крайна сметка младежът не изпълни обещанията си да се ожени – купил си кола, тъй като нямали достатъчно пари за сватбата, а да се ожени без да има сватба, мъжът считал за неправилно, защото: „Нищо, ще се оженим след една година, когато съберем пари …“ В резултат доверието на момичето към него започнало да се руши, още повече, че скоро след това той започнал да я обвинява, че непрекъснато го притиска с тази сватба и се опитвала да му се налага. В същото време перспективите да съберат пари били доста съмнителни, дори напротив – дълговете се увеличавали.

Клиентката преживява дълбоко тази лъжа и започнала да подозира, че съдбата на бившата приятелка на мъжа очаква и нея. Тя искала да се прибере при родителите си, но не могла да направи това поради редица обстоятелства. Оказало се, че тя изпитвала страх не само да говори с началниците си, а дори по телефона, да излиза от дома си (т.е. формирала фобия) и заедно с това се появили симптоми на депресия. Така станало ясно, че не можело да се разреши проблема с тревожността, без да се разреши основния емоционален конфликт. Дори не трябвало да се прави подобен опит, защото при премахване на тревожността, имало вероятност момичето да приеме, че вече всичко е наред. По тази причина терапевтът я посъветвал да говоря честно още веднъж с младия човек, за да разбера истинските му намерения. „Въпреки че като страничен човек,  а не като психолог, който няма право да дава преки съвети, със сигурност бих й препоръчал тя да прекъсне тази връзка“ – споделя терапевтът.

 

Методи за работа с тревожността.

Ето някои популярни методи, използвани за преодоляване на състоянията на тревожност:

-Метод за довеждане до абсурд.

-Метод за връщане към „тук и сега“.

-Метод за усилване симптомите на тревожност.

-Метод на парадоксални интенции на В. Франкъл.

-Метод за отмяна на родителските предписания.

-Метод за преоценка на емоции и очаквания. В състояние на визуализация на ситуацията, която го тревожи или на това, от което се страхува, терапевтът трябва да покаже, на клиента, че неговите емоции са излишни и не са свързани със ситуацията.

Пример:

Клиент (възрастен мъж): Страхувам се, че ще забравя какво да кажа.

Терапевт: Добре. Представете си, че сте забравили какво да кажете.

К: По мое мнение тогава е съвсем естествено да се тревожа за това.

T: Не. Внукът ми Робърт помни само 10 думи, но не се тревожи от това. Защо вие свързвате вълнението си със забравянето?

К: Е, това е естествено. Аз всъщност не искам да се притеснявам…

Т: Правилно. Представете си, че сте забравили какво трябва да говорите и искате да си спомните какво е трябвало да кажете. Защо се притеснявате?

К: Да, интересно е. Аз винаги съм се свързвал… Тревожа се, защото мисля, че съм длъжен…. Защото казвам на себе си, че хората ще си помислят… Готов съм да спра до тук. Аз трябва да обмисля какво автоматически свързвам с притеснението Май започвам да разплитам възела.

 

Метод за развенчаване на вътрешната магичност. При тревожните клиенти се наблюдава неосъзната вяра, че техните страхове могат да предотвратят неприятностите. Такъв клиент се старае да се тревожи колкото се може повече, така че нещастието да не се случи. Именно в това трябва да бъде разубеден, като се застави да се надсмее над себе си и собствените си предразсъдъци.

Пример:

Терапевт: Ще се опитам да ви опиша по един забавен начин, може да поискате да се забавлявате. Продължавайте да се държите както преди, но се опитайте да се пошегувате със себе си. Слушайте ме добре: Преди аз много се страхувах от самолетите. Обикновено с това се свързва вяра в някакво вълшебство. Изглежда, че ако се вгледам много внимателно, то ще открия, че крилото на самолета няма да падне. Не зная, разбирате ли ме?

Клиент: Разбира се.

Терапевт: Освен това, аз следя особено внимателно какво може да се случи зад тази важна затворена врата … където се намират пилотите… проверявам дали всички те са на местата си. И освен това прослушвам и анализирам  всички звуци, като съм говов веднага да доложа на пилотите, ако някой двигател откаже (Клиентът се смее.) И още, следя стюардесата с какво и как храни пилотите.  В крайна сметка, ако това е риба, те могат да се отровят и тогава трябва да намеря някой от пътниците, които да могат да управляват самолета и да му кажа: „Целият екипаж е отровен, трябва да поемеш контрол над самолета и да приземиш нашия „Боинг“. А след това следва една много важна стъпка – да поздравявам себе си. Колко съм находчив! Какви ужасни истории може да си представи човек във връзка с шума на мотора! Но аз направих нещо неподражаемо – страхувах се от хранителен ботулизъм! Разбирате ли?

К: Разбирам (смее се). Наистина разбирам!

Т: Какво ще кажете за да прекарате остатъка от деня, смеейки се над себе си?

К: Аз … Това е добре. Мисля, че ми харесва.

 

Метод за съзерцание на тревожността и контакта с тревожността. Този способ на емоционално-образната терапия е ефективен при работа със ситуационна тревожност.  От клиента се иска да опише как чувства тревожността, а след това му се предлага да създаде образ на тези психосоматични усещания и внимателно да погледне на образите на тревожността или по-точно на нейните негативни страни.

Пример:

Млада жена страда от тежка тахикардия, която се свързва с тревожност по повод здравето й. По искане на терапевта, жената самостоятелно създала образ на тахикардията: тя приличала на някакво сиво петно. Тя го съзерцавала по време на пристъпа, докато той премине. Клиентката отказвала да приема лекарства и ремисията продължила около шест месеца. През този период жената прекарала лека пневмония, като през това време тахикардията по неизвестна причина отшумяла, а след излекуването „симптомите“ й също  по някаква причина се възстановили.  Това наложило терапевтът да постави като централен въпроса за убеждаване на клиентката в парадоксалността на нейните самовнушения.

Пример:

Студентка споделя за наличие на непреодолими страхове при явяване на изпит при един от преподавателите. Страхът приличал на „сиво топче“. Терапевтът предложил тя да вземе в ръката си това топче и да се обърне към него с думите: „Аз повече няма да те плаша и ще ти позволя уверено и спокойно да се явиш на изпита“. След няколко повторения на тази фраза, постепенно страхът отшумял и отминал окончателно. Впоследствие постигнатият резултат бил проверен във въображаема изпитна ситуация – момичето почувствало, че може спокойно да отговаря. Цялият „фокус“ се състоял в това, че с помощта на този метод, терапевтът прекратил процеса на самоплашене, което било значително по-лесно, отклокото клиентът да се убеждава да се справи с помощта на съзнателен контрол.

 

Методът на десенсибилизация на тревожността. Тази техника се използва в рамките на поведенческата или когнитивно-поведенческата терапия. Целта е да намали чувствителността към тревожността чрез системни тренировки, като клиентът се учи да релаксира, използвайки метода на прогресивната релаксация на Джейкъбсън или автогенна тренировка на Шулц. След определен стадий на обучение клиентът се научава да релаксира в ситуация, която причинява страх или безпокойство. Всички ситуации, които причиняват тревожност се ранжират според степента на тревожност, като се започне с най-невинната ситуация и се стигне до най-трудната. Релаксацията се явява физическия еквивалент на спокойствието и по тази причина страхът е несъвместим с това състояние. Учейки се бързо да се отпуска, човек може лесно да преодолее тревожността си, като приложи тези умения веднага щом започне тревожността.

Автор – К.Кунчев