Психологически особености на юношеската личност. Рискови фактори

Един от най-динамичните периоди в живота на човека, юношеството се определя като преход от детството към ранната зрелост, като кулминация на детството. Началото на юношеството се свързва с пубертетното съзряване на индивида (11 – 12 г.), а краят на периода се покрива със статута на ранната възрастност. Индивидът достига апогея в своето развитие като организъм, полова диференциация, асимилация на социокултурния тип, осмисляне на света и себе си, постигане на известна автономност и независимост от родителите. Стремежът (по Е. Ериксън) е да се постигне Его-идентичност (положително разрешаване на психосоциалната криза „Его-идентичност срещу ролева дифузия“) – етапите в израстването и последователното разширяване на потребностите на Егото са свързани с нормите на обществото и културата. Его-идентичността изисква наличието на реалистична Аз-концепция, която включва едновременно физическото, когнитивното и емоционално овладяване на средата и социално признание в рамките на дадено общество.психолог при юноши

Дж. Марсиа определя четири основни статуса на формиране на идентичност – предрешеност, дифузия, мораториум, постигане на идентичност.
Те се определят от влиянието на два фактора:
1) преминаване през период на вземане на самостоятелни решения;
2) обвързване със задължения, с направения избор на ценностна система и професионално самоопределяне.
Юношите в статуса на предрешеност са приели задължения и избор на професия, но не са го направили самостоятелно, а под влиянието на родители, учители (изборът е предопределен и затова преходът към зрелост протича без конфликти). Юношите в статуса на дифузия не са предприели самостоятелни решения и не са се обвързали със задължения, професионална ориентация. Те изпитват липса на житейска насоченост и мотивация. Юношите в статуса мораториум все още не са „открили“ себе си, но изживяват кризата на идентичността и преминават през периода на вземане на решения. Юношите, постигнали идентичност вече са преминали кризата и периода на вземане на решения и са се обвързали с изборите си, приели са определени задължения. Постигането на идентичност се счита за най-желателното и здравословно психологическо състояние.
Формирането на личността е процес на постоянно влияние на социалните подкрепления над индивида. Тези подкрепления за ефективни (позитивни), когато тяхното въздействие увеличава вероятностите за бъдещата проява на поведенчески актове, претворяващи социално-одобряемите норми на поведение; така се формира добре социализирана личност (социално позитивен тип личност). В случаите, когато социалните подкрепители – вниманието, поощрението, чувството за привързаност от страна на околните, отсъстват или са в противоречие с общоприетите норми и ценности (противостоят на морала), тогава са налице предпоставки за формирането на личност (социално негативен тип), която има вътрешната готовност за антисоциална или противоправна реализация. Следователно безспорно е
влиянието на основните източници за формиране на идентичността – референтната група и „значимият друг“.

Възпитателният потенциал на всяко общество е ориентиран към формирането на социално приемливо поведение и начин на живот на подрастващите поколения – този процес се покрива със същността, съдържанието и посоките на протичане на социализацията на всеки отделен индивид. Социализацията условно може да се проследи в етапите на социално научаване и на усвояване на себе си като активен социален индивид:
– социализацията е сложно единодействие от влиянието (силата, присъствието, интензитета на въздействие) на социалната среда и закономерното съзряване на човека като биологичен организъм, психика и социална идентичност (полово-ролева);
– в интрапсихическата си същност социализацията отново е процес на единодействие между усвояването (интернализацията) на единици социален опит и неговото претворяване в действия, поведение, стил на живот;
– в интерперсонален план социализацията отразява процесите на комуникация на личността в обществото. Обществената действителност предявява задължения, изисквания, очаквания, а индивидът отговаря с отношение, отговорност, активност…
– на всеки възрастово-психологически етап от развитието на човека, социализацията протича под различни форми с общи характеристики и се открояват в процесите на подражание, идентификация, усвояване на социалните роли, стремеж към социално утвърждаване.

Превръщането на водещите социални норми и ценности във вътрешно индивидуални убеждения и позиции отразява преминаването на процеса на външна социализация във вътрешна готовност за самостоятелна социална индивидуализация на личността. В етапите на своето психосоциално развитие социализиращата се личност гради нарастващи по сложност умения за социален контакт с обществото – в юношеската възраст личността е способна да установи значително по-широки контакти, значими взаимоотношения както с членовете на обществото, така и с отделни социални институции и др. В тази възраст индивидът най-активно усвоява социалния опит и формира нравствените диспозиции на личността си; стреми се към изграждане на адекватно социално поведение, постигане на саморегулация на действията си, постъпките и отношението си към социалната група, обществото, общочовешките ценности, традиции и култура.

Трудностите в процесите на социализация най-често се свързват с влиянието на социалната среда и нейното негативно отражение в макро- и в микроплан. Семейството се смята за решаващия социален фактор за формирането на готовност за реализация на просоциално (или асоциално) поведение от страна на подрастващите. Следователно „нездравото“ семейство или липсата на семейство създават едни от водещите предпоставки за процеса на неправомерна социализация на индивида. Експериментално е доказано, че умереното и постоянно позитивно подкрепление на поведението от страна на родителите (или други близки) в повечето случаи гарантира устойчивата мотивация и социално-позитивната ориентация на подрастващите. Негативното подкрепление е самостоятелен фактор за формирането и мотивирането на готовност за протест, агресия и конфликт. Извод: последствията формират поведението на личността.
Стилът на родителско поведение (основни стилове: авторитетен, авторитарен, либерален) също влияе върху изграждането на отговорно поведение и висока степен на самоконтрол и независимост. Най-благоприятно се отразява авторитетният стил родителско поведение.
В периода на юношеството голямо значение оказва и процесът на социално сравнение: процес на оценяване на личностовите способности, стил на поведение, външност, реакции и общо усещане за Аз-а при съпоставка с околните (референтната група). Този процес подпомага самоопределянето и качествено променя взаимоотношенията с останалите хора (стремеж към по-голяма интимност и искреност сред приятелското обкръжение).

Преоценката на ценностите води до преоценка и на риска, често до подценяването му – или дадено поведение изобщо не се схваща като рисково, или не достига информация за възможните последици. Голяма част от юношите се смятат за неуязвими и виждат в рисковото поведение просто възможност за себеизява и демонстрация на независимост. Подобно обяснение влага Елкинд в понятията „персонален мит“ (увереността на подрастващите, че са неуязвими) и „въображаема аудитория“ (предположението, че другите непрекъснато ти обръщат внимание и те критикуват).
Депресията в юношеска възраст се появява едновременно с други разстройства (тревожни състояния, поведенчески нарушения, рисково поведение, нарушения в храненето като анорексия и булимия, и др.) в отговор на вътрешното и външно напрежение. Вероятността за поява на депресивни и стресови реакции през юношеска възраст са много индивидуални, но могат да се обобщят в:
– негативно отношение към външния вид, отказ да се приеме естественото биологично съзряване на организма
– прекалена склонност към самокритика и неудовлетвореност от постиженията или фиксиране само върху неуспехите
– неблагоприятна обстановка в семейството – проблеми с психическото здраве на родителите, развод, икономически затруднения
– слаба популярност сред връстниците
– нисък успех в училище (това може да е и последица)
– липса на самочуствие

Най-честите прояви на рисково поведение сред юношите са употребата на наркотици (вкл. тютюнопушене и алкохолизъм), делинквентно поведение, суицидни постъпки и др. „Социално-проблематичното поведение“ обединява всички нарушения в отношенията между подрастващите и обществото. Дисфункциите в социалния контрол, които водят до тези нарушения, са семейните неблагополучия, недостатъците в семейното възпитание, неблагоприятните условия на живот, последиците от депривацията, хоспитализацията или „заклеймяването“ на подрастващите. Въздействието на тези условия закономерно променя или затруднява социализирането на личността и е обективна предпоставка за токсикомании и наркомании, скитничество, аморалност и др. Социалните фактори се диференцират в следните групи:

І. Семейни неблагополучия:
– нездраво семейство или разпадане на неговите възпитателни и социално-защитни функции (наблюдава се при разводи, втори брак в семейството, осиновяване и др.)
– деморализация на семейството (при конфликти, безнравствени отношения, алкохолизъм, ниска култура, разврат, насилие над децата)
– наличие на осъждани членове в семейството, трудова неангажираност на родителите, социална безотговорност – предпоставки за формиране на непълноценен социален опит и неадекватно отношение към социалните ценности и добродетели
– дефицити в нравствено-ценностните ориентации, хигиенните навици, стила и начина на живот

ІІ. Социалната депривация – състояние на социално лишаване при изолиране на индивида от неговите близки (родители, роднини). Депривираните деца се наричат „социално неравностойни“, „изоставени“, „без родители“. Промените в посоките на социалното съзряване се определят липса на опит и адекватно отношение към двета, ограничения в общуването, емоционална пустота и отчуждение. Личността, формирана в тези условия, носи готовността за реализация на „агресивно-опзиционен тип делинквентно поведение“.

ІІІ. Социално-психически деформации на юношеската личност, формирани в условията на дезорганизация на въздействието на социалния контрол: училището, други образователни институции, обществени организации и др. Недостатъците във възпитателната функция на училището и обществеността се дължат на :
– негативно отношение на учащите се към училището, обучението, учителите и съучениците
– слаба училищна успеваемост, системни нарушения на дисциплината, конфликти с учителите, бягства от училище
– конфликти с родителите по повод училищните неуспехи и лошото поведение
– негативното отношение към училището в редица случаи е предизвикано от професионалните неумения на педагозите и липсата на адекватно отношение на учителите към учениците

ІV. Социални условия, които стабилизират девиантното поведение и се създават от приятелската среда („заразяване“). Тук спада и т.нар. негативна социална идентификация. В периода на детството и юношеството индивидът е обзет от стремеж да подражава и претворява качествата на предпочитаня „идеален“ човек. Това самоуподобяване с възрастните се реализира в индивидуалните стремежи на подрастващите към самостоятелност и независимост. Но тяхната емоционална идентификация със социално негативни персонажи (мними или реални) понякога носи значими последствия за цялостното социално формиране и реализация на юношите. Процесът на идентификация, както и силните претенции за самостоятелност, за себеутвърждване в обществените отношения предизвикват множество противоречия и конфликти във и извън личността.

V. Личностови девиации.
– деформации в самосъзнанието
– нарушения и дефицити в структурата и функциите на Аз-а
– отклонения в тенденциите на мотивацията и саморегулацията на социалните дейности и поведението и др.

Формирането на адекватна самооценка е от съществено значение за безпроблемната социализация на юношите.