Струва си да се отбележи, че изследвайки широко разпространеното явление фригидност, терапевти и сексолози стигат до диаметрално противоположни изводи. Терапевтите, отчитайки високата индивидуална значимост на това разстройство, сравняват фригидността с нарушението на мъжката потентност и заявяват, че и двете явления в еднаква степен следва да се разглеждат като болест. Тази гледна точка свидетелства за важността от още по-сериозен подход към изучаването на етиологията и лечението на фригидността, особено като се има предвид широката й разпространеност. От друга страна широкото разпространение на фригидността навежда сексолозите на мисълта, че толкова обичайно явление не трябва да се счита за заболяване, и поради това фригидността по-скоро би следвало да се разглежда като вариант на нормално сексуално поведение на цивилизованата жена. Каквито и научни хипотези да са били издигани за доказване на това положение1, всички те ни насочват към едно и също заключение: обикновеното терапевтично въздействие при лечение на фригидността никога – нито закономерно, нито случайно – не може да бъде успешно. Създава се впечатлението, че доводите, както “за”, така и “против”, независимо от това апелират ли те към социалните фактори или към биологичните, винаги се основават на твърдо субективно убеждение и следователно няма да ни помогнат да внесем яснота в обсъждания въпрос. Психоанализата като наука от самото начало тръгва в различно направление, по което, по силата на своята пророда, и е трябвало да продължи, а именно по пътя на медико-психологическите наблюдения на индивидуалното развитие в неговата динамика.
Ако се съгласим, че този път ни приближава към решението на проблема, то ние най-накрая ще можем да получим отговори на два важни въпроса:
1. Какви процеси, отчитайки нашите наблюдения, водят до формиране на фригидност във всеки конкретен случай?
2. Каква роля се отрежда на това явление в структурата на либидото на жената?
Същите тези въпроси могат да се формулират и по друг начин. Явява ли се фригидността изолиран и по тази причина несъществен симптом? Или е свързана с някаква реална психическа или соматична патология? Позволете ми да демонстрирам смисъла на тези въпроси посредством едно грубо и затова в много отношения слабо сравнение. Ако не знаехме нищо за патологичния процес, симптом на който се явява кашлицата, то вероятно щеше да възникне дискусия за това, счита ли се кашлицата при всички случаи признак на заболяване или да я разглеждаме само като признак на субективно усещане на раздразнение на носоглътката, тъй като е очевидно, че много здрави хора кашлят. Разногласия, безспорно, щеше да има, но само до тогава, докато не разберем за връзката на кашлицата с по-дълбоки нарушения.
Такова сравнение, въпреки очевидните му недостатъци, открива пред нас определена перспектива, а именно: възможно ли е фригидността – както и кашлицата – да е само сигнал, показващ наличието на много по-дълбоко вътрешно нарушение? Естествено, веднага възниква съмнение, тъй като има множество здрави, дейни и в същото време фригидни жени. Обаче това възражение не е така убедително, както изглежда, по две причини. Първо, само щателно индивидуално изследване на всеки конкретен случай може да покаже отсъствие на явни или скрити нарушения, свързани с фригидността. Имам предвид например трудния характер или неумението да се планира собствения живот, които обичайно незнайно защо биват отнасяни към външните фактори. Второ, нужно е да вземем под внимание, че психическата организация на човека не е машина, която може да откаже изцяло, ако някъде, на едно място има повреда или е отказала предавката. Напротив, у нас има значителни възможности за трансформация на сексуалните импулси в несексуални, за успешната им сублимация в руслото на културата. Преди да преминем към онтогенезата на фригидността, бих искала да се спра на явленията, които често се асоциират с нея, но тук ще се огранича само до онези, които се намират предимно в границите на нормата. Фригидността, независимо дали я считаме за обусловена органически или психологически, по своята същност се явява своеобразна забрана за проява на сексуалността. Затова не е чудно, че обикновено тя се съчетава с нарушение на други функции в женския организъм. В много случаи на фригидност наблюдаваме различни функционални нарушения на менструалния цикъл2, такива като нередовност, дисменорея, или – връщайки се към психологическата феноменология – състояние на
напрегнатост, раздразнителност и слабост, често започващи от 8-14 дни преди менструацията и всеки път съществено нарушаващи психическото равновесие на жената. В други случаи се изкривява отношението на жената към майчинството. Понякога самата възможност за бременност напълно се отрича, при което “доводите”, привеждани за обяснение на тази позиция, практически винаги представляват сами по себе си различни форми на рационализация. Също към тях се отнасят спонтанните аборти, случващи се без видими органични причини, неизброимите и добре познати оплаквания от лошо самочувствие по време на бременността3. По време на раждането могат да се появят такива разстройства, като невротична тревога или функционална слабост на контракциите. При други жени затруднения възникват във връзка с грижите за бебето: от неуспешни опити за кърмене до нервно изтощение. Или вместо топло майчинско отношение към детето ние виждаме раздразнение или паника, в основата на които лежи желанието да се отървеш от детето, давайки го на някоя детегледачка. Нещо подобно се случва и с отношението на жената към нейните домашни задължения. Или тя самата става затворничка и иска всички да бъдат затворници като нея, или се уморява от всяка дреболия, поради което всичко върши неохотно, усещайки го като прекомерно натоварване. Но даже, ако всички тези разстройства, обичайно съпътстващи фригидността, отсъстват, едно присъства винаги. Това е дисхармонията, увредените отношения с мъжете. Пак ще се върна към природата на това разстройство. Тук искам да кажа само следното: както и да се проявява то – в пълно равнодушие или в смъртна ревност, в подозрителност или раздразнителност, в капризна взискателност или в чувство за непълноценност, в необходимостта от любовници или в стремеж към интимна връзка с жени, винаги се среща една обща черта – неспособност за пълно духовно и физическо сливане с обекта на любовта. По време на психоаналитичните сеанси ние проникваме дълбоко в подсъзнателния психически живот на такива жени. И като правило срещаме много ясно определено отхвърляне на женската роля. При това следва да отбележим, че съзнателното Его на тези жени обикновено не дава никакви свидетелства за такъв активен отказ. Напротив, те често правят впечатление на женствени и това може да съответства на тяхната съзнателна нагласа. Както вече справедливо отбелязахме, фригидната жена може да бъде еротично отзивчива и даже сексуално изискваща, и това наблюдение не ни позволява да поставим знак за равенство между фригидността и отвращението от секса. Фактически, на нивото на дълбинната психология срещаме не отказ от секса въобще, а по-скоро неприемането в него на своята, специфична женска роля. Когато това неприемане достига съзнанието на жената, тя обикновено го обяснява с постоянно усещаната социална дискриминация или излива поток от обвинения против мъжа или мъжете въобще. Обаче при по-дълбоко изследване, зад това достатъчно лесно се забелязва специфична мотивация – по-силно или по-слабо желание за собствена маскулинност или фантазия за нея. Държа да подчертая, че става дума за царството на подсъзнанието. Затова, даже подобно желание отчасти да бъде осъзнато, жената обикновено не осъзнава цялата сила и дълбочината на подсъзнателната мотивация на своя стремеж.
Комплексът от чувства и фантазии на жената, съдържанието на които се определя от безсъзнателните желания за онези предимства, които дава положението на мъж, завистта към мъжа, желанието да бъдеш мъж и отказът от ролята на жена ние наричаме маскулинен комплекс при жената. Влиянието на този комплекс върху живота като на практически здравата, така и на невротичната жена е толкова многостранно, че съм принудена да се огранича само до схематично нахвърляне на основните му прояви4. В зависимост от степента на завист към мъжа, това желание може да се изразява в открито възмущение, насочено против мъжете, или в прикрито огорчение заради техните привилегии, подобно на скритата злоба на работника към работодателя с характерната нагласа: да победиш или по всякакъв начин да отслабиш противника психологически в ежедневна партизанска война. Като цяло позната картина. Наблюдаваме я в много семейства. И едновременно с това виждаме как жената третираща по този начин абсолютно всички мъже, въпреки това признава тяхното превъзходство. Тя не вярва на това, че жените са способни на каквото и да било, и обикновено е склонна да сподели мъжкото неуважение към тях. Ако тя и да не е мъж, поне поддържа тяхната преценка за жените. Често такова отношение се съчетава също и с пренебрежение към мъжете, така че неволно си спомням за баснята за лисицата и гроздето. Често безсъзнателната завист дотолкова заслепява жената, че тя въобще не вижда своите достойнства и самостоятелната ценност на жената. Даже майчинсвото се възприема от нея само като бреме. Всичко се измерва с мъжки аршин, и по тази чужда мярка тя просто намира себе си несъстоятелна. Затова в наши дни често се натъкваме на изразена неувереност в себе си даже и при много надарени жени, чиито достижения са несъмнени и всепризнати. Тази неувереност идва от дълбините на маскулинния комплекс и обикновено се изразява чрез свръх чувствителност към критика или плахост.
От друга страна чувството за изначална ощетеност и лишеност от съдбата поражда безсъзнателно изискване за компенсация за “случилата се несправедливост”. Но източникът на тези изисквания е такъв, че те никога не могат действително да бъдат удовлетворени. Ние сме свикнали да обясняваме постоянната взискателност или постоянното недоволство на някои жени с тяхната обща сексуална неудовлетвореност. Но по-задълбоченият поглед ни показва, че самата тази неудовлетвореност е само следствие от маскулинния комплекс. Естествено е, и това се потвърждава от нашия психоаналитичен опит, наличието на силно безсъзнателно желание да станеш мъж да е неблагоприятно за формирането на нормално полово-ролево поведение. Самата вътрешна логика на такова желание трябва да води до фригидност или дори до пълно отхвърляне на мъжа като сексуален партньор. Фригидността, на свой ред, усилва чувството за собствена непълноценност, тъй като дълбоко в душата си тя (жената) безпогрешно се преживява като неспособна за любов. Често това напълно противоречи на съзнателното възприемане на собствената фригидност, която индивидуално се интерпретира от жената като въздържаност, целомъдрие. От своя страна, подсъзнателното усещане за собствената сексуална ощетеност води до невротично обусловена ревност към други жени. Други последствия от маскулинния комплекс имат по-дълбоки корени в подсъзнанието и не могат да бъдат разбрани без обръщане към механизмите на функциониране на безсъзнателното. Сънищата и невротичните симптоми на повечето наши пациентки ясно показват, че те не приемат собствената си женска същност. Нещо повече, нерядко тяхното подсъзнание създава “любима” фантазия за това, че са били създадени като мъже. В своите сънища и фантазии те вярват, че някакво действие ги е обезобразило и травмирало. В резултат на тези фантазии женските гениталии се осъзнават като болен, непълноценен орган. Фантазмената идея за травмираността по-късно намира ново потвърждение в менструациите, въпреки знанието и разбирането на това, защо настъпва. Фантазиите от този род нерядко водят до вече споменатото нарушение на менструалния цикъл, до болка по време на сношение и до гинекологични разстройства5. В други случаи тези идеи, а също така оплакванията и свързаните с тях хипохондрични страхове, не се асоциират непосредствено с гениталиите, а се пренасят към някои други органи. Само детайлното, излизащо от рамките на тази статия, психоаналитично изследване на пациента може да ни доближи до разбирането на процесите, протичащи във всеки конкретен случай. Въпреки това, като достатъчно общо за психоаналитика впечатление се явява това, че силата на тези безсъзнателни стремежи към маскулинност е голяма. Когато изследваме източника на маскулинния комплекс в психологическото развитие на фригидната жена, трябва преди всичко да се обърнем към този период от детството, когато момиченцето действително завижда за момчешките гениталии. Това е добре известно и може да бъде проверено непосредствено. Аналитичните интерпретации, по същество субективни, нищо не прибавят към тези наблюдения. Но независимо от преките потвърждения за съществуването на тази феноменология, ние и до сега се сблъскваме с недоверие. Критиците на психоанализата не подлагат на съмнение факта, че децата изказват подобни идеи, но въпреки това се опитват да отрекат тяхното значение за психосексуалното развитие на детето. Те потвърждават, че макар такива желания и даже завистта към пениса действително да се срещат при някои момиченца, то тяхното значение за индивидуалното развитие е толкова малко, колкото е например завистта към чуждите играчки и бонбони. Позволете ми да не се съглася с критиката. В живота на малките деца тяхното тяло играе много по-голяма роля и това впоследствие се отразява върху психологическата диференциация между половете. Такова “примитивно” отношение към телесността често се оказва над разбиранията на възрастните европейци. Обаче, ако се обърнем към други народи, намиращи се на по-примитивни стадии на развитие, мислещи доста по-наивно и поради това по-малко потискащи сексуалната тематика, то ще видим, че те доста открито изповядват култове, включващи преклонение към физическото въплъщение на сексуалността, особено към фалоса, който те издигат до ранг на божество и му приписват магическа власт. Мисленето, лежащо в основата на фалическия култ, фактически е толкова близко до детското, че то е разбираемо за всеки, който е запознат с детското. И обратно, то ни помага да разберем света на детето. Ако приемем завистта към пениса като емпиричен факт, възражението, което веднага ще възникне, трудно може да бъде опровергано в светлината на рационалното мислене. Същността на това възражение е следната: откъде-накъде момиченцето трябва да завижда на момченцето? Нейната способност за майчинство й дава неоспорими биологични предимства, които никой не може да отрече. Всъщност по-скоро момченцата трябва да й завиждат. Такова явление наистина съществува, и тази завист се явява за възрастните мъже мощен творчески стимул. Но в по-ранна възраст момиченцето още не разбира, че в перспектива тя има предимства пред момченцата, и чувства, че се намира в неизгодно положение. Въпреки това, в споменатата по-горе критика има рационално зрънце. Завистта към пениса действително се надценява. Маскулинният комплекс, с неговата чести катастрофални за жената последствия, не произлиза от този ранен период на развитие пряко, а само извършвайки сложна “обиколна маневра”. За да осъзнаем това обстоятелство, трябва да разбираме, че самата завист на момиченцето към пениса е нарцистична по своята природа и е насочена към собственото Его, а не към обекта. В случай на благоприятно развитие тази нарцистична завист впоследствие напълно се “разтваря” в обектно-либидно желание към мъжа и детето6. Това се подкрепя от наблюдения върху пациентки, които се чувстват абсолютно комфортно в женска роля. При тях не се наблюдават никакви признаци на маскулинни потребности. Обаче, от гледна точка на психоаналитика, за да се гарантира нормално психосексуално развитие са необходими множество допълнителни условия и едновременно с това съществуват маса възможности на това развитие да се попречи и дори то да бъде “блокирано”. Решаващ стадий за цялото последващо психосексуално развитие на жената се явява онзи период, в който се натрупват първите обектни отношения в семейството7. По време на тази фаза, пикът на която настъпва между третата и петата година от живота, могат да възникнат различни обстоятелства, заставящи момиченцето да “се откаже” от женската роля. Например явното предпочитание, показвано от родителите към брата й, често способства за появата у момиченцето на силни стремежи към маскулинност. Ранните сексуални впечатления също задълго оставят наблагоприятна следа. Това е особено характерно за семейства, в които всичко свързано със секса, по един или друг начин се скрива от детето. Затова случайно видяното се оказва нещо зловещо и забранено. Половият акт между родителите, свидетел на който децата често стават в първите години от живота си, като правило се приема за побой над майката, изнасилване или издевателство над нея. Случайно видяните следи от менструална кръв често подкрепят догадките, че с мама правят нещо страшно, режат я, осакатяват я, поради което тя е болна. Все още нередките прояви на жестокост на бащата към майката също, както и нейните болки, още повече укрепват убеждението, че положението на жените е неприятно и опасно. Всичко това силно въздейства на малкото момиченце, особено ако то се намира в първата фаза на своето сексуално развитие, когато несъзнателно отъждествява своите инстинктивни желания с майчините. От тези безсъзнателни инстинктивни желания произтичат нови, които могат да действат в същата посока. Така че, колкото е по-силна детската любов на момиченцето към бащата, толкова по-силна е опасността, че това чувство ще претърпи крах, заради разочарованието от него (бащата) или поради чувство на вина към майката. Нещо повече: тази вина се оказва неразривно свързана с женската роля. Връзката на женската роля с чувството за вина нерядко може да бъде следствие от страха пред наказанието за мастурбация, която, както знаем, се явява естествено физическо изражение на потребността от сексуална стимулация в този период. Поради своите тревоги и чувство за вина момиченцето може напълно да “се отвърне” от ролята на жена и да намери убежище във фиктивната маскулинност. Маскулинните желания, първоначално произтичащи от наивната завист (която, като отчетем природата й, е обречена бързо да изчезне), сега се закрепят с тревога и вина, а тези две могъщи сили вече напълно могат да доведат до гореописаните последствия. Неаналитиците са склонни да обяснят нарушенията в психосексуалното развитие с доста по-късно разочарование в любовта. Случвало ни се е да наблюдаваме как разочарован от жена мъж избира хомосексуален любовен обект. Разбира се, възможността за такъв вариант не бива да остава недооценена, но опитът ни свидетелства за това, че самата нещастна любов на възрастния човек може да бъде само резултат от особена нагласа, придобита в детството. А това означава, че същите последствия могат да настъпят и без всякаква нещастна любов. Веднъж безсъзнателните претенции за маскулинност да вземат връх и жената се оказва в “порочен кръг”. Щом тя вече се е отклонила от ролята си на жена по посока на фиктивната роля на мъж, тази първа стъпка изисква от нея по-нататъшен отказ от проявлението на женствеността – дори с отенък на презрение към нея. Жената, която е построила своя живот на такива безсъзнателни претенции, от самото начало е заплашена от опасност от две страни. От една страна това са нейните маскулинни желания, постоянно дестабилизиращи чувството й за самоидентификация, а от друга страна – нейната потисната женственост непрекъснато напомня за себе си. Художествената литература дава немалко примери за съдбите на жени, разкъсвани между този конфликт. Ще ги познаем в Орлеанската Дева на Шилер, заловена и увлечена във водовъртежа на историята. Романтично осветявайки историческите събития, Шилер рисува героиня, терзаеща се от вина заради краткото любовно чувство към врага на страната й. Такова дълбоко чувство на вина и такива жестоки терзания се оказват извънредни, несъответващи на “престъплението”. Но дълбокият психологически смисъл на сюжета ни се открива, ако допуснем че по силата на поетичната интуиция на автора, в нея е отразен подсъзнателен конфликт. Такава интерпретация на драмата естествено произтича от пролога й, в който Девата чува Гласа Господен, забраняващ й всички женски преживявания, обещавайки в замяна слава, достойна за мъж: “Страхувай се от надеждите, не познавай земната любов; Венчални свещи за теб няма да горят; Душа на семейство ти няма да бъдеш; Цветящ младенец не ще ласкаеш…; Но в битките твойта глава аз ще прославя; Више вси земни деви ще те поставя.” (Превод на А. Жуковски) Да допуснем, че Гласът Господен е психологическиат еквивалент на бащиния глас8 (тази хипотеза се потвърждава от множество примери). По този начин, базовата ситуация на драмата е забраната на всички женски преживявания, в основата на която [на забраната] лежат чувствата на героинята към баща й. И такава забрана, като че дадена от бащата, тласка героинята към ролята на мъж. Затова тя се терзае, не защото обича врага на страната си, а затова, че обича въобще, че се е прокраднала нейната потисната женственост и е донесла със себе си чувство на вина. Да отбележим, и това е доста характерно, че конфликтът води не толкова до емоционална депресия на героинята, но и до крах на нейните “мъжки” достижения. Доста често в медицинската психология наблюдаваме клинични случаи, подобни (макар и в по-малък мащаб) на ситуацията, описана от интуитивния гений на поета. Това са жени, станали невротички или претърпяли изменение на характера след първия сексуален опит, понякога независимо от това, дали е било само чрез теоретично запознаване със секса или чрез реално физическо преживяване. Обобщавайки, може да се каже, че става дума за онези случаи, в които пътят към специфичната женска роля се е оказал препречен от бариерата на безсъзнателното чувство на вина или тревога. Това все още не води задължително до фригидност. Целият въпрос е в това, каква съпротива трябва да се преодолее, за да се разблокират феминните усещания и преживявания. В практиката си ние наблюдаваме всичките варианти на непрекъсната последователност от симптоми на фригидност: от пълното отхвърляне на самата мисъл за сексуални преживявания до онези случаи, в които съпротивата се проявява само на езика на тялото. Ако такава съпротива е незначителна, фригидността обикновено не се явява устойчива или постоянна форма на реагиране. Тя може да премине при определени, в по-голямата си част неосъзнавани от самата жена условия. Например на някои жени, в качеството на такова условие, е необходимо сексът да бъде обкръжен от атмосфера на забраненост, на други е нужно страдание и дори малко насилие, на трети пълно отсъствие на емоционална въвлеченост. В последния случай жената може да бъде хладна с любимия и едновременно с това способна на пълно физическо сливане с нелюбим човек, към който тя изпитва само чувство на влечение. Отчитайки спецификата на проявяването на фригидността, може да се направи напълно правдивия извод за нейната психогенна природа. Нещо повече, анализът на развитието й ни помага да разберем, че наличието или отсъствието на хладина в определени психологически ситуации директно се определя от историята на индивидуалното развитие на личността. Твърдението на Щекел, че “нечувствителната жена е тази жена, която не е намерила нужната й форма за удовлетворение на чувствата си”, от тази гледна точка се оказва некоректно, тъй като “нужната форма” може да бъде зададена от неосъзнавани условия по такъв начин, че да е нереализуема или неприемлива за съзнателното Его. Обхватът на явлението по този начин се разширява. Фригидността действително може да се разгледа като важен самостоятелен симптом, тъй като натрупването на либидо, произтичащо от недостиг на актуално освободена сексуална енергия, се зле понася от много жени. Но феноменът фригидност придобива реално значение само от гледна точка на нарушенията в развитието, които лежат в основата й и на които тя се явява израз. От тази гледна точка става разбираемо, защо всички други функции в женския организъм също нерядко се оказват под влияние на фригидността, и защо сериозните нервни разстройства у жените почти винаги са съпроводени от фригидност с всички лежащи в основата й забрани. И сега ние отново се връщаме към проблема за разпространеността на това явление. Едва ли се нуждае от обосновка това, че честотата на явлението все още не е довод в полза на нормалността му, особено след като вече сме проследили източника на възникване на фригидността чак до забраната за развитието на женствеността. Обаче остава открит въпросът: коя е причината за нейната плашеща честота? Би било неправилно да търсим отговорите само в рамките на психоанализата. Психоанализата може да покаже пътя, или по-добре е да се каже околния път, по който протича развиването на фригидността. Още повече че психоанализата ни позволява да разберем, колко е лесно да се кривне към този път в процеса на развитие. Но нищо не може да ни каже по повод това, защо така често се тръгва именно по този път или, ако е по-точно, психоанализата не може да ни каже в този случай нищо такова, което да е извън рамката на догадките и предположенията. На мен ми се струва, че обяснения следва да се търсят по-скоро в надиндивидуалните, културни фактори. Нашата култура, както е известно, е култура на мъжа и като цяло не способства разцвета на женската индивидуалност9. Из множеството фактори, които по силата на това положение на нещата оказват влияние на жената, искам да обърна внимание само на два. Първо, изобщо няма значение, че над жената може да “се трепери” като над съкровище в качеството й на майка или любовница. Във всеки случай мъжът се счита за имащ “по-висока цена” и в човешки и в духовен план; и малкото момиченце винаги расте в тази атмосфера. Ако осъзнаем това, с какво диша тя в първите години живот, ние ще разберем каква роля играе това в последващото оправдаване на маскулинните желания на съзнателно ниво и колко силно това би следвало да възпрепятства вътрешното приемане на женската роля. Вторият неблагоприятен фактор това са определени особености на съвременния мъжкия еротизъм. Разделянето на любовта на “секс” и “романтика”, което при жените срещаме извънредно рядко, при образованите мъже се среща толкова често, колкото и фригидността при жените. От една страна мъжът иска от жената да е спътник в живота и близък по дух другар, по отношение на който чувствеността е забранена, и от който дълбоко в душата се иска същото отношение. Естествено е, че това много лесно води жената до фригидност, даже и ако нейните собствени забрани, идващи от детството и юношеството, не са толкова силни. От друга страна, същите тези мъже търсят жена, отношенията с която да бъдат чисто сексуални. Този стремеж най-ярко се проявява в отношението към проститутките. Обаче и на втората нагласа в жената може да реагира също само с фригидност. Тъй като при жената емоционалността, като правило, е много по-тясно и еднородно слята със сексуалността, тя не може да се отдаде напълно, ако не обича или не е любима. Да вземем под внимание това че субективните потребности на мъжа (в любовта или признанието), благодарение на доминирането му, могат да намерят удовлетворение и в извънсексуалната реалност. Също да вземем под внимание онова огромно влияние, което оказват традициите и възпитанието върху формирането у жената на забрани върху сексуалността. Даже такива кратки позовавания на съществуващото положение на нещата ни позволява да видим какви мощни сили работят против свободното разкриване на жената и женствеността във всичките й проявления. От друга страна, психоанализата на наши пациентки показва, че съществува още цяла маса вътрешни фактори, които са способни да нарушат нормалния ход на психосексуалното развитие на жената и да доведат до отказ от женската роля. Във всеки индивидуален случай на фригидност ролята на вътрешните и външните фактори е различна. И обичайно, по своята природа тя се явява резултат от тяхното взаимоутежняващо въздействие. Може би, по-щателното изучаване на способа на взаимодействие на тези фактори ще ни даде в бъдеще по-реално разбиране на причините за разпространението на “забраната за женствеността”.