“Задачата на възпитателя е да следи детето да не смесва доброто с неподвижността и злото с активността, в което не рядко грешеше старата дисциплина.“ М.Монтесори  

Колко често чуваме реплики от рода на тези: “Не бягай, ще паднеш,”, “Спри се на едно място.”, “Ти си още малък и не можеш …”, “Няма ли да спреш да говориш най-после, наду ми главата.” и още много и много. Вероятно всеки от нас може да си припомни фрази, които е чувал на детската площадка или у дома, произнесени от възрастните, чиято нелека задача е да възпитават децата. Но децата се нуждаят преди всичко от нашата подкрепа и разбиране, от нашите напътствия, от нашата утеха в трудни моменти и най-вече от нашата безпрекословна обич.

Текстът по-долу е написан преди повече от сто години, но като че ли все още има нужда отново да бъде четен, препрочитан и осмислян.

“ДИСЦИПЛИНАТА Е В СВОБОДАТА – това е великият принцип, който не е лесно да бъде разбран от страна на традиционните училищни методи. Как да се сдобием с дисциплина в клас от свободни деца? Разбира се, в нашата система понятието дисциплина силно се различава от обичайното разбиране за нея. Ако дисциплината се основава на свобода, то същата дисциплина задължително трябва да бъде дейностна, активна.

Обикновено за дисциплиниран се счита някой единствено ако е мълчалив като ням и неподвижен като парализиран. Но това е унищожена личност, а не дисциплинирана. Ние наричаме човека дисциплиниран, когато той владее себе си и умее да съобразява своето поведение с едно или друго житейско правило. Понятието активна дисциплина не е лесно да се осъзнае и усвои, но то включва в себе си голям възпитателен принцип, доста различаващ се от безусловното и не търпящо възражения изискване за неподвижност.

Учителят, имащ намерение да постигне такава дисциплина у детето, е необходимо да усвои специална техника, ако желае да улесни детето през целия му живот и да го направи пълен господар на себе си. Тъй като детето при нас се учи да се движи, а не да стои неподвижно, то то се подготвя не за училището, а за живота; благодарение на навиците и упражненията то се научава лесно и точно да изпълнява прости действия от социалния живот. Дисциплината, към която ние приучваме децата, по своя характер не се ограничава с училищната, а се простира върху социалната среда. На свободата на детето се налагат граници в интерес на колектива, а формата й – това, което ние наричаме възпитаност.

Следователно, ние сме длъжни да потискаме у детето всичко, което оскърбява или действа неприятно на другите, или което носи характер на груба и невежлива постъпка. Но всичко останало, всяко проявление, имащо полезна цел – каквото и да е то и в каквато и форма да се изразява, не само трябва да бъде позволено, но и трябва да стане обект за наблюдение от възпитателя. Това е най-важният въпрос: в своята академична подготовка учителят е длъжен да придобива не само умения, но и желание да наблюдава природата. По нашата система учителят е длъжен да оказва по-скоро пасивно, отколкото активно влияние, и тази пасивност трябва да произлиза от напрегната любознателност и безусловно уважние към явленията, които той иска да наблюдава. Учителят е длъжен да разбере и да почувства своето положение на наблюдател; активността трябва да лежи в наблюдаваното явление. Но от какви принципи трябва да се ръководят училищата за малки деца, показващи първи психически прояви в своя живот. Ние не можем да си представим всички последствия от възпирането на непосредствната спонтанна дейност на детето тогава, когато тъкмо започва да проявява активност: може би ние възпираме самия живот. Човечността в тази нежна възраст действа в своя пълен духовен блясък, подобно на слънцето, което проявява своята същност на изгрев, а цветето – в първото разтваряне на своите листенца. Тези първи прояви на личността ние сме длъжни да уважаваме религиозно, благоговейно. Целесъобразен ще се окаже само такъв възпитателен метод, който спомага пълното проявление на живота. А за това е необходимо да се стараем да не задържаме спонтанните движения, а не да се налагат произволни задачи. Разбира се, ни тук нямаме предвид безполезни или вредни постъпки, които трябва да се унищожат, подтиснат.

Усвояването на този метод от учителите, неподготвени към научни наблюдения, се достига единствено по пътя на теоретични и практически занятия; особно необходимо е за тези, които са привикнали към стари, деспотични прийоми на обикновеното училище.

Моят опит в подготовката на учителки за работа в моите училища откри за мен колко далече са старите методи от новите. Даже интелелигнтната учителка, усвоявайки основния принцип, с огромно усилие го прилага на практика. Тя не може да допусне в съзнанието си, че нейната нова роля е само пасивна, подобно на работата на астронома, който неподвижно стои до телескопа, докато в пространството се въртят светове. Идеята, че животът продължава от само себе си, и за да го изучаваш, да разгадаваш неговите тайни или да направляваш дейността е необходимо да го наблюдаваш и разбираш, да не се намесваш – тази идея, както казвам аз, е много трудно да бъде усвоена и приложена на практика. Учителката твърде дълго са я учили да бъде активно, свободно действащо лице в училище; твърде дълго нейната задача се е заключавала в това да подтиска всяка активност у децата. Когато в първите дни на работа в “Дом на детето” на нея не й се удава да наложи порядък и тишина, тя се оглежда безпомощно, все едно търси от публиката извинение и свидетелство за невинността си. Напразно й казваме, че безпорядъкът в първите минути е неизбежен. И накрая, когато я принудим да не прави нищо, а само да наблюдава, тя пита дали не е по-добре да си тръгне, каква учителка е тя! Разбрала, накрая, че нейно задължение е да различава кои постъпки трябва да се възпират и кои само да се наблюдават, учителката от старата школа чувства огромна пустота в своята душа и започва да се измъчва от съмнения, дали е по силите й новото начинание. Всъщност, неподготвената учителка дълго се чувства натикана в ъгъла, зашеметена; колкото е по-широка научната поготовка на учителката и нейната осведоменост в експерименталната психология, толкова по-бързо пред нея се открива чудото на разгръщащия се живот и пробуждащия се интерес към нея.

Нотари в своя роман “Моят чичо милионер” (сатира за съвременнит нрави), със свойствената му живост, скицира ярка картина на старите прийоми за дисциплиниране. “Чичото”, още дете, се провинява в толкова много непокорни постъпки, че разтревожил целия град, и роднините в отчаянието си го заключили в училище. Тук “Фуфу”, както го наричали, отначало изпитвал желание да бъде добър и преживявал дълбоко вълнения, когато научил, че неговата хубава съседка, детенцето Фуфета, е гладна и няма закуска. “Той се огледал наоколо, погледнал Фуфета, взел своята чанта със закуска и, не казвайки нито дума, я поставил на колнете й. …След това избягал недалече и, сам не заел защо, му станало много тъжно и се разплакал. “Чичото” не можел да си обясни причините за този неочакван изблик. Той първо видял две добри очи, пълни с печални сълзи, първо почувствал вълнение и в същото време го завладял голям срам, срам за това, че той може да утоли своя глад пред очите на този, който няма нищо за ядне. Не знаел как да изрази пред нея своето развълнувано сърце, какво да й каже, така че тя да приеме неговата жертва – тази торбичка, и под какъв предтекст да обясни тази жертва, той се отдал във властта на този първи дълбок порив на своята млада душа. Фуфета, в пълно объркване, бързо побягнала към него. Нежно, нежно тя взела ръката, с която той закривал своето лице. “Не плачи Фуфу, – тихо и умоляващо му говорела тя.” Можело да се помисли, че тя се обръща към своята любима кукла, толкова одушевена, толкова майчини ласки изразявало нейното лице, надвесено над мрачната фигурка. След това момичето го целунало, и чичо ми, поддавайки се на чувствата, преизпълващи неговото сърце, обвил с ръце нейната шия и мълчейки, през сълзи, я целунал. Накрая, дълбоко въздъхнал, той изтрил от лицето и очите си мокрите следи на своето вълнение и отново се усмихнал… Рязък глас се разнесъл от другия край на двора: “Ей, вие там, двамата! По-живо влизайте в стаята!” Това бил гласът на надзирателката. Тя потъпкала първият порив на горещото сърце с такава сляпа жестокост, с каквато би действала разтървавайки две биещи се деца. Време било да се върнат в училище и децата трябвало да се върнат.”

Така постъпваха и учителките в първите дни на моята практическа работа в “Домовете на децата”. Те почти машинално държаха децата в неподвижност, не наблюдавайки и не различавайки характера на проявите, които те възпираха. Така например едно малко момиченце, събра в кръг другарчета, застана в средата, говорейки нещо и силно жестикулираше. Учителката в този миг побягна към нея, хвана я за ръката и му нареди да замълчи. Но аз, наблюдавайки детето, видях, че момиченцето играеше на “учителка” или на “майка” с другите деца, които ги учеше да казват молитва, да се кръстят и т.н.: в него се е събудил ръководителят.

Друго дете от време на време правеше хаотични и безцелни движения, беше считано за ненормално, в един прекрасен ден, с изражение на дълбока загриженост, започна да пренарежда масите. Веднага го спряха, защото вдигаше много шум. А между другото за детето това беше едно от първите прояви на координирани движения, насочни към полезна цел и следователно неговата постъпка трябва да се уважава. От този момент детето стана спокойно и беше доволно, както и други, когато му давахме малки предмети, които то можеше да пренарежда и разпростира на своята маса.

Често се случваше, когато директрисата (ръководителка на занятията – термин на М. Монтесори) прибираше в кутийки материалите, които е използвала, към нея да се приближи дете и да започне да събира предмети с явното намерние да подражава на учителката. Нейна първа реакция беше да отпрати детето: “Престани, отиди си на мястото”. Всъщност в този акт детето проявява желание да направи услуга и това означава, че трябва да му се даде урок по подреждане.

Веднъж деца, смеейки се и бъбрейки, се събраха около купа с вода, в която плуваха няколко играчки. В нашето училише имаше момченце, около две и половинагодишно. Бяха го оставили извън кръга само, и беше лесно да се види, че изгаря от любопитство. Аз отдалече го наблюдавах с голямо внимание: първо се приближи към децата и опита да си проправи място сред тях, но не му достигнаха сили и започна да се оглежда на всички страни. Изражението на лицето му беше необичайно интересно. Съжалявам, че нямах в този момент фотоапарат. Погледът му попадна на столче и беше видно, че е решило да го премести до групичката и после да се качи на него. Със сияещо личице то се отправи към столчето, но в това време учителката грубо (тя вероятно ще каже “нежно”) го вдигна на ръце и го повдигна над главите на другите деца, показвайки му купата с вода, възкликвайки: “Ето, мило, погледни и ти!” Без съмнение, детето, виждащо плаващите играчки, не изпита тази радост, която трябваше да изпита, преодолявайки препятствието със собствени сили. Желаната гледка не можеше да му донесе полза, както осмисленият опит би развил неговите душевни сили. В този случай учителката попречи на детето да възпита себе си, като не му даде в замяна друго благо. Детенцето вече започваше да се чувства победител, когато внезапно се почувства безсилно в обятията на две сковаващи го ръце. Така заинтригувалото ме изражение на радост, тревога и надежда, разтапящо се на неговото личице се смени с тъпо изражение на дете, знаещо, че вместо него ще действат другите.

Уморени от моите забележки, учителките даваха на децата пълна свобода. Децата стъпваха с крака по масите, пъхаха пръсти в носовете си, и за поправянето им не се правеха никакви стъпки. Други блъскаха другарчетата си и на лицата на тези деца се изписваше злоба; учителките не обръщаха на това ни най-малко внимание. Тогава аз се намесвах и показвах с каква безусловна строгост трябва да се спира и потиска всичко, което не трябва да се прави, за да може детето са съумее ясно да различи доброто от злото. Ето отправната точка на дисциплината, и нейните основи трябва да се полагат именно по този начин.

Тези първи дни най-трудно се удават на учителката. Първото, което трябва да усвои детето за да изработи активна дисциплина, това е различаването между доброто и злото. Задачата на възпитателя е да следи детето да не смесва доброто с неподвижността и злото с активността, в което не рядко грешеше старата дисциплина. Това е защото вашата цел е да дисциплинирате за дейност, за труд, за добро, а не за неподвижност, за пасивност, за послушание. Стаята, в която децата се движат целесъобразно, осмислено и доброволно, не извършващи груби и резки постъпки, представлява за мен високо дисциплиниран клас. Подреждането на децата по чинове, както в обикновените училища, определяне за всяко дете собствено място и очакването, че те ще стоят съвършенно мирно, спазвайки реда в класната стая, както на събрание – всичко това може да се постигне по-късно, в началния стадий на колективното възпитание. И в живота понякога трабва да се стои тихо и мирно, например на концерт или на лекция. А и на нас възрастните това ни коства немалко усилия. Ако, изработвайки индивидуална дисциплина, ние успеем да подредим децата по техните места и им дадем да разберат, че на тях по този начин се гледа с добро око, че да се стои по места е хубаво, че спокойното и правилно разположение ще придаде уютен и подреден вид на класа, то в този случай тяхното мирно и безмълвно стоене по места ще бъде резултат от един вид урок, а не от заповед. Много е важно да се внуши тази мисъл на децата, без да се съсредоточава излишно тяхното внимание, това може да им позволи да усвоят принципа на колективния ред. И когато разберат тази мисъл, те стават, говорят, местят се от място на място, но правят това не поради недомислие или незнание, а защото желаят да станат, да говорят и т.н., т.е. те излизат от състояние на порядък и покой, напълно осъзнато, с цел да проявят една или друга доброволна дейност; знаейки, че има забранени постъпки, те получават нов импулс за запомняне и различаване на доброто от злото.

Движенията на децата при излизане от състоянието на ред с течение на времето стават все по-координирани и съвършенни; те се приучват да обмислят своите постъпки. След като децата усвоят идеята за ред, наблюдението на това как те преминават от безредни към плавни и спонтанни движения – ето кое трябва да бъде настолната книга на учителката. Тази книга трябва да вдъхновява всички нейни действия, това е единствената книга, която тя трябва да чете и препрочита, ако желае да стане истинска възпитателка. Детето чрез този род упражнения, в известен смисъл прави избор на своите предпочитания, в началото усложнени от неосъзнати и безредни движения. Забележително е с каква отчетливост се показват индивидуалните различия; детето съзнателно и свободно се разкрива пред нас. Има деца, които стоят на своите места спокойно, апатично и сънено; други стават от мястото си, карат се, бият се, или преобръщат различни дървени фигурки и играчки; трети се занимават с изпълнението на определени планове – преместват стол в ъгъла и сядат на него, или избутват незаета маса и разстилат на нея игра, с която искат да играят.

Нашата идея за свобода на детето не е просто понятие за свобода, което сме почерпили от наблюдението над растения и насекоми и т.н. За детето е характерна безпомощност, с която то се ражда, по силата на неговото свойство като социален индивид, затруднено от окови, ограничаващи неговата активност. Методът на възпитание, имащ в основата си свобода, трябва да облекчи борбата на детето с тези многообразни препятствия.

С други думи, възпитанието трябва да му помогне разумно да отслаби социалните връзки, ограничаващи неговата активност. И доколкото детето израства в подобна атмосфера, неговото непосредствено проявление става все по-отчетливо и с очевидна истина разкрива неговата натура. Поради всички тези причини първите стъпки на педагогическата намеса трябва да клонят към развитие на самостоятелност у детето.”

Източник: Монтессори М. Дом ребёнка. Метод научной педагогики. — М.: Задруга, 1913