Маскулинният комплекс у жените през погледа на мъжете и жените Int. J. Psycho-Anal., VII (1926)

В някои от последните си работи Фройд обръща голямо внимание на определена едностранчивост на нашите аналитични изследвания. Аз имам предвид факта, че до скоро време обект на анализата преимуществено се явяваше съзнанието на мъжа и момчето. Причината е очевидна. Психоанализата е творение на мъжкия гений, и почти всички, които са развивали нейните идеи, също са били мъже. Естествено и закономерно е, че те са били ориентирани към изучаване същността на мъжката психология и са разбирали повече мъжкото развитие, отколкото женското. Въпреки това, важна крачка към разбирането спецификата на женската психология е направена от самия Фройд, открил съществуването на завистта към пениса. Наскоро в работата на Ван Офюйзен [J. M. van Ophuijsen] и Абрахам беше показано каква голяма роля играе този факт в развитието на жената и във формирането на невроза. Причината за завистта към пениса беше открита сравнително неотдавна, в хипотезата за фалическата фаза, утвърждаваща че в периода на инфантилна генитална организация и при двата пола, само на един полов орган, а именно на мъжкия, се придава голямо значение. Именно това и отличава инфантилната генитална организация от зрялата, окончателната. Съгласно тази хипотеза, клиторът се възприема като фалос, и ние считаме, че първоначално и момченцата, и момиченцата ги считат за равностойни. Фалическата фаза частично способства за по-нататъшното психосексуално развитие на момиченцето и частично го възпрепятства. Хелен Дойч [Helene Deutsch] в своята работа демонстрира предимно възпрепятстващия ефект. Тя се придържа към мнението, че при включването на всяка нова функция, т.е. в началото на пубертета, а след това и при пристъпването към активен полов живот, настъпване на бременност и раждане на дете, тази фалическа фаза отново се реактивира и се налага отново да бъде преодолявана всеки път, за да се съхрани именно женската полово-ролева нагласа. Фройд оценява това влияние като позитивно, тъй като счита, че само завистта към пениса и нейното преодоляване поражда стремежа към имане на дете и по този начин се формира потребността от любов, основана на любовта към бащата. Възниква въпросът: дава ли ни тази хипотеза възможност да разширим нашите предишни представи за развитието на жената, които и самият Фройд счита за неудовлетворителни и непълни? За науката е много полезно да хвърлим свеж поглед на отдавна известните факти. Иначе възниква опасност ние неволно да продължим да вмъкваме по-новите наблюдения в старата схема. Новата гледна точка, за която искам да поговоря, възникна у мен под влияние на някои философски есета на Георг Симел. Той изказва и развива идеята, която, особено от женска гледна точка е следната: цялата ни цивилизация е маскулинна. Държавата, законите, моралът, религията и науката – всички това е творение на мъжете. Симел не само се спира, както други автори, на извода за принизеното положение на жената, но и задълбочава мисълта си: “Изкуството, патриотизмът, моралът като цяло и социалните идеи в частност, справедливостта в нейното общоразпространено разбиране и обективността на научните теории, енергията и дълбочината на живота – всички тези категории по своята същност и съдържание принадлежат на човечеството като цяло. Но по своето реално историческо съдържание те са напълно мъжки. Нека всички тези ценности, разглеждани като абсолютни, определим с единствената дума “обективни”. Тогава ще забележим, че в цялата човешка история решаваща сила притежава равенството “обективен-мъжки”.
Симел предполага, че причината, поради която е така трудно да признаем този исторически факт се състои в това, че самите мерки, по които човечеството оценява мъжката и женската природа, “не са естествени, произтичащи от разликата между половете, но по самата си същност са мъжки … Ние не можем да повярваме в чисто човешката цивилизация, в която не се включва въпросът за пола, по простата причина, че самата постановка на този въпрос предшества реално съществуващото, така да се каже, наивно отъждествяване на понятията “човек” и “мъж”, понятия, за които на много езици даже не се използват две различни думи. Да оставим засега настрана разговора за това явява ли се маскулинният характер на нашата цивилизация необходимо следствие от природата на половете или е само следствие от превъзходството на мъжа по [физическа] сила, което всъщност по никакъв начин не е свързано с цивилизоваността. Във всеки случай именно в маскулинността на нашата цивилизация се крие причината за това, че в най-различни области на дейност всички незначителни успехи презрително се наричат “женски”, а изключителните достижения на жените уважително се наричат “мъжки”. Както всяка наука и всички ценности, така и психологията на жените се разглежда от мъжка гледна точка. При това, изхождайки от своето преимуществено положение, мъжете неизбежно приписват обективност на своето субективно, афективно отношение към жените. Психологията на жената, по Делиус, е предназначена единствено да обслужва желанията и разочарованията на мъжете. Да отбележим още един много важен момент в тази ситуация: жените действително се приспособяват към желанията на мъжете и приемат тази адаптация за своя истинска природа. Те виждат (или по-рано са видели) себе си такива, каквито искат да ги видят мъжете, безсъзнателно усвоявайки подсказките на мъжките мисли. Ако на нас ни е ясна степента, до която нашето съществуване, образа на мислите и действията ни са приспособени към мерките на мъжете, то би трябвало да разберем колко е трудно на отделния мъж и на отделната жена да се разграничи от тях. Въпросът се състои в това доколко силно, правейки от жената обект за изследване, аналитичната психология попада под властта на този образ на мислене; до каква степен тя още не е преодоляла онази фаза, на която предметът на истинното изследване може да бъде само мъжкото развитие. С други думи, доколко еволюцията на жените в съвременната психоанализа се изучава по мъжки стандарти и доколко силно в резултат на това са изкривени представите за истинската природа на жената. Ако погледнем на обсъждания предмет от тази гледна точка, то просто ще ни порази това, че съществуващите в психоанализата представи за развитието на жената (независимо от това дали са верни или не са) ни най-малко не се отличават от типичните представи на момченцата за момиченцата. С еволюцията на възгледите на момченцата сме запознати. За това ще ги изложа накратко, а за сравнение в съседната колонка ще представя съвременните научни възгледи за женското развитие.

ПРЕДСТАВИ У МОМЧЕНЦАТА

Наивното предположение, че момиченцата също имат пенис.

Разбират, че момиченцата нямат пенис.

Идея: момиченцата са осакатени, кастрирани момченца.

Вяра в това, че момиченцата са понесли наказание, което застрашава и тях.

Момиченцата са низши същества.

Момченцето не може да си представи как това момиченце някога ще може да преживее своята загуба и ще преодолее своята завист.

Момченцето се бои от нейната завист.

НАУЧНИ ВЪЗГЛЕДИ

И двата пола придават голямо значение само на мъжкия полов орган.

Печалното откритие на момиченцето: аз нямам пенис.

Вяра у момиченцето: по-рано съм имала пенис, но съм го загубила в следствие на кастрация.

Кастрацията се разбира от момиченцето като наказание.

Отношението към себе си е като към по-низше същество.

Завист към пениса.

Момиченцето така и никога не може да преодолее чувството за своята непълноценност и унизителното си положение и трябва постоянно да се бори с желанието си да бъде мъж.

Момиченцето цял живот иска да отмъсти на мъжа за това, че той притежава нещо, от което тя е лишена.

Свръх точното съвпадение между възгледите на момченцето с научните още не означава, че са истина, въпреки че не изключвам, че инфантилната генитална ориентация на момиченцето действително може да бъде така потресаващо приличаща на инфантилната генитална организация на момченцето, както това се считаше досега. Но мисля, че е целесъобразно да разгледаме и други възможности. Например можем да последваме мислите на Георг Симел и да попитаме: възможно ли е женската адаптация към мъжката представа за нейната (на жената) психика да има място в толкова ранна възраст и до такава степен, че напълно да подтисне собствената природа на малкото момиченце? По-късно аз ще се върна към този момент в детството на момиченцето, когато, както на мен ми се струва, действително се случва “заразяване” с мъжка гледна точка. Но на мен ми е съвършенно неясно, как всичко, дадено на момиченцето от природата може да бъде погълнато от адаптацията към мъжката гледна точка без каквато и да е следа. По този начин трябва да разгледаме въпроса не се ли явява отбелязаният от мен удивителен паралел между инфантилните и научните възгледи само изразяване на нашите едностранни наблюдения, направени от мъжка гледна точка. Естествено, такова предположение незабавно предизвиква вътрешна съпротива, тъй като ние веднага напомняме на себе си за твърдата основа на практическия опит, на който се основават всички психоаналитични изследвания. Но в същото време нашите научни знания ни говорят, че тази основа не винаги е надеждна, тъй като опитът по самата си природа съдържа субективен фактор. Нашият изследователски опит се базира на материала, който пациентите изнасят в анализа във вид на свободни асоциации, сънища, фантазии и симптоми, а също на нашите интерпретации на този материал и заключенията, извеждани от нас от същия този материал. Следователно, даже в тези случаи, когато психоанализата се прилага коректно, винаги има вероятност да съществуват различни варианти на интерпретации и обобщения.

Ако се опитаме да освободим нашето съзнание от маскулинния начин на мислене, почти всички проблеми на женската психология ще се представят в нова светлина. Първото, което поразява, е това че в основата на психоаналитичната концепция е било положено различието между половете в устройството на гениталиите и при това друго различие от най-голяма величина, а именно различните роли на мъжа и жената в създаването на потомство не се разглежда въобще. Влиянието на мъжката гледна точка върху концепцията за майчинството най-ясно личи в изключително блестящата генитална теория на Ференци. По негово мнение, реалният мотив за коитуса (неговото истинско, първоначално значение за двата пола) се състои в стремежа за връщане в майчината утроба. По време на периода на съперничество мъжът завоюва привилегията отново да проникне в матката, макар и посредством своите гениталии. Жената, по начало намираща се в подчинено положение, е била принудена да се приспособи към създадената от природата ситуация и е била обезпечена от определена компенсация. Те трябвало да се “задоволи” със заместители на фантазиите и главното с износването на децата, което блаженство тя споделя. Най-голямото, което й се “позволява” това е само при раждането да изпитва наслаждение, което е отказано на мъжа. Съгласно този възглед, положението на жената не е от приятните. При нея отсъства първичен подтик към полов акт или най-малкото тя е лишена от прякото му, дори и частично, извършване. Ако това е така, то стремежът към полов акт и удоволствието по времето му при нея трябва да бъдат доста по-ниски, отколкото при мъжа. Та тя може да се наслаждава само по косвен, непряк начин – удовлетворявайки до някаква степен първичния подтик: частично по обиколния път на мазохистичната конверсия и частично отъждествявайки се с детето, което може да зачене. Обаче всичко това са само “компенсаторни механизми”. Единственото, което може да се счита за нейно предимство пред мъжа, е доста съмнителното удоволствие от акта на раждането. И тук аз като жена се изумявам: а майчинството? А блаженото съзнание, че по време на бременността в теб се крие нов живот? А неизказаното щастие от предвкусването на появата на нов човек? А радостта, когато най-накрая той се появи и ти за първи път го държиш на ръце? А дълбокото наслаждение и удовлетворение от кърменето и щастието от това, че той се нуждае от твоята любов и грижа? В разговор Ференци изказа мнение, че в началния период на (психосексуален – бел.руски пр.) конфликт, който така печално завършва за жената, самецът като победител я натоварва с бремето на майчинството, вклюващо всичко, което е свързано с него [с майчинството]. Разбира се, от гледна точка на социалната борба майчинството може да се разглежда като бреме. В наше време това действително е някакво “смущение”, но е доста съмнително, че това е било така и в онези времена, когато човекът е бил по-близо до природата. Нещо повече, ние и на завистта към пениса приписваме биологически произход, а не социален. Без всякакви разсъждения ние утвърждаваме, че чувството за социално неравенство се появява у жените като рационализация на завистта към пениса.

А нали от чисто биологична гледна точка, в майчинството или в способността за такова жената има неоспоримо, но незнайно защо не вземано под внимание, физиологично предимство. На безсъзнателно ниво знанието за това предимство се съдържа в психиката на мъжа и е намерило най-ясно отражение в най-силната завист на момченцата към майчинството. Ние сме запознати с тази завист като такава, но тя едва ли се разглежда по надлежния начин в нейната динамика. Когато започнеш да провеждаш психоаналитични сеанси с мъж след достатъчно дълга практика сред жени, отначало направо се поразяваш колко е силна завистта на мъжа към бременността, раждането и майчинството, към женската гръд и кърменето. В светлината на това наблюдение, естествено би било да се заинтересуваме, не се ли случва безсъзнателната интелектуализация на този мъжки стремеж, а именно към обезценяване на майчинството? Те [мъжете] могат например да разсъждават така: жената в края на краищата просто желае пенис; а когато всичко е казано и направено, майчинството е само излишно бреме, което затруднява борбата за съществуване, и мъжът трябва да се радва, че не му се налага да го носи. Когато Хелен Дойч пише, че комплексът маскулинност при жените играе по-голяма роля отколкото комплексът фемининност при мъжете, тя вероятно не взема под внимание, че завистта на мъжа има много по-големи възможности за сублимация, отколкото завистта на момиченцето към пениса, и че именно тази завист служи като една (а възможно и главната) от движещите сили, подтикващи мъжа към създаване на културни ценности.

Самата наша реч, нашият език посочват този източник на продуктивност в културата. В историческите времена, както знаем, тази продуктивност е била несравнимо по-голяма при мъжете, отколкото при жените. Можем да изкажем предположението, че навярно напрежението на мъжкия порив във всяка област на творчеството произхожда именно от чувството, че той играе сравнително малка роля в сътворението на живи същества, и именно това непрекъснато го подтиква към свръхкомпенсация в други постижения. Ако сме прави, установявайки такава връзка, ние се сблъскваме с въпроса защо у жената няма съответващ импулс за компенсация на своята завист към пениса? Има две възможности: или завистта у жените е много по-малка отколкото при мъжете, или тя се компенсира, макар и по-малко успешно, по някакъв друг начин. Можем да приведем факти в подкрепа и на двете предположения.

В подкрепа на по-голямата сила на мъжката завист ние можем да посочим това, че представата за анатомичната малоценност на жената съществува само от гледна точка на догениталното ниво на развитие. От позицията на зрялата сексуалност гениталната организация на зрялата жена въобще не се явява непълноценна тъй като е очевидно, че възможностите за извършване на полов акт при жената съвсем не са по-малки, те просто са различни от тези при мъжа. А от друга страна, ролята на мъжа в репродукцията е несравнимо по-малка, отколкото при жената. Нещо повече, ние виждаме, че потребността на мъжа да омаловажава значението на жената е несравнимо по-силна, отколкото съответната потребност у жената. И щом се усъмним в справедливостта на мъжката оценка, на нас ни остава единствено да признаем, че догмата за непълноценността на жената пряко произтича от този безсъзнателен мъжки стремеж. Но ако този безсъзнателен стемеж се явява истинската причина/основа за теорията за женската непълноценност, то ние сме длъжни да заключим, че пораждащата го завист е необичайно силна. В подкрепа на възгледа, че жените сублимират своята завист към пениса с по-слаб успех, отколкото мъжете своята завист към майчинството, свидетелстват и приносите на последните към културата. Ние знаем, че в благоприятните случаи това чувство на завист у жените прераства в стремеж да имат мъж и дете, и може би така се стига до снижаване на силата на стимулите, подтикващи към сублимация. В неблагоприятните случаи, както по-късно ще покажа подробно, тази завист е пренатоварена с чувство на вина и не може да бъде плодотворна, докато в същото време мъжката неспособност за майчинство се усеща, вероятно, просто като непълноценност и затова може без всякакви вътрешни забрани да се превърне в мощна движеща сила.

В настоящата дискусия аз също засегнах проблема, който Фройд отскоро извежда на преден план, а именно въпроса за произхода на желанието да имаш дете. В течение на последното десетилетие нашето отношение към този проблем се измени. Ще си позволя накратко да изложа началото и края на историческата еволюция на възгледите. Първоначалната хипотеза се състоеше в това, че завистта към пениса дава либидозна подкрепа както на желанието да имаш дете, така и на стремежа към мъжете, дори и тези желания да възникват независимо едно от друго. След това основният акцент в теоретичните постановки все повече се изместваше към завистта към пениса, и в своята последна работа Фройд изказа идеята, че желанието да имаш дете напълно произтича от завистта към пениса и разочарованието по повод неговото отсъствие, а нежното отношение към бащата възниква само по този околен начин: от желанието да имаш пенис и желанието да имаш дете. Тази последна хипотеза очевидно произхожда от потребността да се обясни хетеросексуалното влечение от биологическа и физиологическа гледна точка. Тя съответства на проблема, формулиран от Гродек, който заявява, че е напълно естествено, когато момчето бива привлечено от майката като обект на любов, “но какво се случва, когато малкото момиченце бива привлечено от противоположния пол?” За да подходим към решаването на този проблем, ние преди всичко сме длъжни да разберем, че нашият емпиричен материал, отнасящ се до комплекса маскулинност при жените, е получен от два източника, надеждността на които силно се различава. Първият това е прякото наблюдение на деца, тук субективният фактор играе сравнително неголяма роля. Всяко малко момиченце, при което няма излишно основание за плахост, изразява завист към пениса открито и без неясноти. Ние виждаме, че тази завист е типична, и я разбираме достатъчно добре; разбираме по какъв начин нарцистичното разочарование от притежаването на нещо по-малко, отколкото има момченцето, се подкрепя от цял ред обстоятелства, основани на осъзнаването на ощетяването на свето положение във връзка с различията във възможностите да се насочи либидото към обект в догениталната фаза: момченцата притежават явно преимущество във връзка с уретралния еротизъм, скоптофилическия инстинкт и онанизма. Аз бих предложила завистта към пениса у малкото момиченце да определим като “първична”, тъй като е очевидно, че основата на завистта му се намира в анатомичното различие. Вторият източник, от който черпим опит, това е материалът, получен в резултат на прилагане на психоанализа в терапията на зрели жени. Естествено тук е по-трудно да се формулира съждение и по тази причина има повече място за субективност. Установено е, че завистта към пениса и тук се явява фактор с огромна динамична сила. Наблюдаваме пациентка, отхвърляща своите женски функции, и най-честият безсъзнателен мотив при това е желанието да бъде мъж.

Ние се срещаме с фантазии с такова съдържание: “някога съм имала пенис”, “аз съм мъж, който са кастрирали и осакатили”. От тези фантазии произтича чувството за непълноценност, а от него впоследствие най-различни хипохондрични идеи. Ние забелязваме отчетливо враждебно отношение към мъжете, понякога приемащо форма на пренебрежение, а понякога желание да ги кастрират и осакатят, и ние виждаме как тази враждебност определя съдбата на много жени. В резултат на което стигаме до извода (особено естествено за маскулинната ориентация на нашето мислене), че можем да свържем тези наблюдения с първичната завист към пениса, и виждайки, към какви последствия ни отвежда тя, считаме за доказано a posteriori, че тази завист трябва да притежава неизмерима динамична сила. Оценявайки ситиацията по-цялостно, отколкото в детайли, ние по правило не обръщаме внимание на фактa, че желанието да бъдеш мъж, ни е единствено познато от анализиране на зрели жени, в дадения случай много слабо свързано с онази ранна, първична завист към пениса, и се явява вторично образование, въплъщаващо в себе си всичко, което е незряло, преждевременно в развитието на женствеността.

Моят опит неизменно ме убеждава, че Едиповият комплекс у жените води (и не само в екстремалните случаи, които “завършват зле”, а винаги) към регресия, чак до завист към пениса във всички възможни степени и форми. Разликата в произхода на мъжкия и женския Едипов комплекс, както на мен ми изглежда (при известно усредняване) се състои в следното: момченцето се отказва от майка си като сексуален обект поради страх от кастрация, но в своето по-нататъшно развитие не само се утвърждава в ролята си на мъж, но и акцентира върху нея, и това акцентиране се явява компенсаторна реакция на страха от кастрация. Ясно виждаме това в латентния и в допубертетния период на развитие при момчетата, и като цяло и в по-нататъшния им живот. Момиченцето напротив, не само се отказва от бащата като сексуален обект, но се отказва и от женската роля въобще. За да разберем това оттегляне от женствеността, трябва да разгледаме фактите, отнасящи се до ранния детски онанизъм, явяващ се физическо изразяване на възбудата, свързана с Едиповия комплекс. Тук отново ситуацията ни се показва по-ясно при момченцата, може би защото за тях просто имаме повече сведения. Но може би загадъчността на ситуацията при момиченцата е само следствие от нашите обичайно мъжки възгледи по проблема? Изглежда, че е така. Ние дори не предполагаме, че у малкото момиченце има някаква специфична форма на онанизъм и без всякакви размисли описваме тяхната автоеротическа активност като мъжката. А когато осъзнаем, че разлика, разбира се трябва да има, ние я разбираме като негативна, а не като позитивна: т.е. в случай на тревога по повод онанизма разликата се състои в това, че едните кастрацията само ги застрашава, а при другите тя вече се е състояла. Моят аналитичен опит ме заставя да твърдя, че у момиченцата съществува специфична женска форма на онанизъм (отличаваща се по техника от съществуващата при момченцата). Но даже и ако предположим, че момиченцата практикуват изключително клиторна мастурбация (това предположение по никакъв начин не ми се струва правилно), аз не виждам защо, без да вземам предвид еволюцията на клитора, да не го считаме за принадлежащ на женските гениталии и предстваляващ тяхна законна част. От материалите, получени при анализа на зрели жени, е доста трудно да се определи възникват ли органически вагинални усещания при момиченцата в ранния стадий на генитално развитие. На основание на цяла редица случаи от моята практика аз съм склонна да заключа, че това е така, и освен това ще се позова на материалите, на които е основано моето заключение. Това, че вагиналните усещания трабва да имат своето място, ми се струва теоретично доста възможно по следните причини. Несъмнено, известната женска фантазия, за това, че необичайно голям пенис извършва насилствено проникване, съпроводено с болка и кръвотечение, заплашвайка да разруши нещо, трябва да свидетелства за това, че едиповите фантазии при малкото момиченце се основават по най-реалистичнен начин (в съответствие с пластическата конкретност на детското мислене) на диспропорции в размерите на бащата и детето. Също така мисля, че както едиповите фантазии, така и логически обоснованият страх от вътрешна (вагинална) травма подсказват, че както вагината, така и клиторът трябва да се считат играещи самостоятелна роля в ранната инфантилна генитална организация на жената. От доста по-късното явление фригидност може дори да се заключи, че вагиналната зона действително много по-мощно е натоварена с либидо, отколкото клиторът (съдейки по свързаната с нея тревожност и опитите за нейното предпазване); и именно затова кръвосмесителните желания се отнасят към вагината с безпогрешната точност на подсъзнанието. От тази гледна точка фригидността може да се тълкува като опит да се спасиш от фантазиите, твърде опасни за Его-то. Тази гледна точка на всичко отгоре позволява да се разберат причините за безсъзнателното чувство за удоволствие, което, както твърдят различните автори, понякога съпътства раждането, а от друга страна да се обясни страха от раждането. Защото именно раждането (вследствие болките, възникващи от несъответните размери на влагалището и бебето) много по-добре, отколкото половото сношение, е “приспособено” за подсъзнателната реализация на подобни ранни кръвосмесителни фантазии, при това такава реализация, с която не е свързано чувство за вина; докато женската генитална тревожност, подобно на страха от кастрация при момченцата, неизменно носи отпечатъка на чувството за вина и именно на него дължи своето продължително влияние. Следващият, действащ в същото направление, фактор е определено следствие от анатомичната разлика между половете. Имам предвид това, че момченцата могат да гледат своите гениталии, за да проверят имат ли място ужасните следствия от онанизма. Момиченцата напротив в буквалния смисъл “се намират в мрак” по този повод и остават в пълно неведение: наред ли са техните гениталии? Естествено, отсъствието на възможност да погледнеш себе си не може да се сравнява със случаите на остър страх на момченцата пред кастрацията, но в случаите на не толкова силно изразен страх, които се срещат много по-често, аз мисля, че такова различие е много важно. Във всеки случай материалът, събран от мен в процеса на психоанализа на жени, ме доведе до заключението, че този фактор играе значителна роля в женското мислене и че той дава своя принос в тази особена вътрешна неувереност, така срещана сред жените. И именно под натиска на тази тревога момичето нерядко намира убежище в мъжката роля. Каква е печалбата от оттеглянето от женската роля? Ще се позова на опита, който навярно всеки психоаналитик има: той открива, че подсъзнателното желание да бъдеш мъж попада, като цяло, на сравнително благоприятна почва: веднъж възникнало, то става устойчиво, тъй като се явява израз на стремежа да се избегне осъзнаването на либидозните желания и фантазии, свързани с бащата. По този начин, желанието да бъдеш мъж съдейства за подтискане на кръвосмесителните женски желания или за съпротивата спрямо тях “да излязат на Божи свят”. Такъв типичен и постоянно повтарящ се опит ни принуждава, ако сме верни на психоаналитичните принципи, да заключим, че фантазиите да бъдеш мъж са предназначени в ранния период именно за това, да предпазиш субекта от либидозните желания, свързани с бащата. Фантазията “аз съм мъж” позволява на момичето “да избяга” от женската роля, в дадената ситуация твърде натоварена с вина и тревога. Естествено, опитът да избяга от женския стил на живот към мъжкия неизбежно носи чувство на непълноценност, тъй като момиченцето започва да изпробва чужди стремежи и да се оценява с мерки, които са чужди на биологичното му естество, като при това естествено се сблъсква с чувството, че никога няма да може да им съответства напълно. Въпреки че чувството за непълноценност е твърде мъчително, аналитичният опит убедително ни доказва, че Его-то го понася по-леко, отколкото чувството за вина, свързано със съхранение на женската полово-ролева нагласа и следователно за Его-то е несъмнена печалба, когато момиченцето като избягва Сцила – вината, намира убежище при Харибда – непълноценността. За да допълня картината ще спомена за още едно предимство, което, както вече знаем, получава жената от процеса на отъждествяване с бащата, произхождащо едновременно с приемането на мъжката роля. Аз за съжаление не мога да добава нищо ново към това, което вече съм изложила в по-ранните си разработки. Знаем, че самият процес на отъждествяване с бащата се явява един от отговорите на въпроса, защо бягството от женските желания, насочени към бащата, винаги водят до усвояване на мъжка полово-ролева нагласа. Някои размишления над това, което беше вече казано, ни откриват възможността за друга гледна точка към този въпрос. Известно е, че когато либидото срещне препятствие по пътя си, практически винаги се наблюдава регресия и се активира по-ранна фаза на развитие. Съгласно последната работа на Фройд, завистта към пениса представлява сама по себе си стадий, който предшества истинската обектна любов към бащата. Този ход на мисли, предложен от Фройд, ни помага да разберем тази вътрешна необходимост, с която либидото регресира назад именно към този предшестващ стадий, независимо от това, кога и в каква степен то се е сблъскало с препятствието на кръвосмешението. Аз по принцип съм съгласна със забележката на Фройд, че момиченцето се движи към обектната любов по пътя на завистта към пениса, но мисля, че природата на тази еволюция може да бъде изобразена по друг начин. Наблюдавайки в случаи на регрес, каква значителна част от първичната завист към пениса произтича от периода, предшестващ Едиповия комплекс, ние трябва да се откажем от изкушението да интерпретираме всички прояви на такъв елементарен закон на природата, като взаимното влечение между половете, само в светлината на тази завист. Изхождайки от това заключение и сблъсквайки се с въпроса как тогава следва да се разбира психологията на този първичен биологичен принцип, ние, изглежда, сме длъжни да признаем, че това не го знаем. Всъщност аз все по-често се обръщам към хипотезата, че е възможно причинната връзка да бъде напълно обратна и че именно влечението към противоположния пол, действащо от най-ранния период, е това което и обуславя либидозния интерес на малкото момиченце към пениса. Този интерес, в зависимост от достигнатото ниво на развитие, отначало има автоеротична и нарцистична насока, както съм описвала и по-рано. Ако ще разглеждаме посочените “отношения на завист” във връзка с взаимното привличане между половете, пред нас ще възникнат нови въпроси, отнасящи се към причините за възникване на Едиповия комплекс при мъжете и аз се надявам да дам отговори в следващата статия. Но ако предположим, че завистта към пениса се явява първи израз на загадъчното взаимно привличане между половете, тогава ще се окаже, че няма нищо удивително в това, че анализът намира нейното съществуване в още по-дълбоки времеви слоеве, отколкото този, в който се развива желанието да имаш дете и нежната привързаност към бащата. Пътят към нежното отношение към бащата може да бъде подготвен не само посредством разочарование във връзка с отсъствието на пенис, но със същия успех и по друг начин. И тогава ние трябва да говорим за либидозен интерес към пениса като за своеобразна проява на “парциална любов”, използайки термина на Абрахам. Такава любов, казва той, винаги съществува в качеството си на предшестваща стадия на истинската обектна любов. Можем също така да обясним този процес и по пътя на аналогия с преживяванията в по-голяма възраст: завистта (изпълнена) с възхищение направо води към любовно отношение. Що се отнася до обичайната лекота, с която се случва обръщането на завистта, аз трябва да се опра на известно аналитично откритие. В асоциациите на пациентки нарцистичният стремеж да имат собствен пенис и стремежът да притежават обекта на либидозното влечение често са така преплетени, че е доста трудно да се разбере в какъв смисъл се използва изразът “Аз го искам”. Още няколко думи за женската фантазия за кастрацията като такава. Тя е дала цялото име на комплекса, тъй като се явява най-забележителната нейна част. Съгласно моята теория за женското развитие, считам за целесъобразно да разгледам тези фантазии като вторични образувания. Аз си представям техния произход така: когато жената намира убежище във фиктивната мъжка роля, нейната генитална женска тревожност до някаква степен се превежда на мъжки език – страхът от вагинална травма се превръща в страх от кастрация. Момичето печели от това, тъй като заменя по-мъчителното чувство на неувереност (обусловено от нейния анатомичен строеж) и очакването на наказание с конкретна идея. Освен това, тъй като самата фантазия за кастрацията е също отчасти само причудлива сянка на същото старо чувство на вина, то идеята да притежава собствен пенис се превръща в желано доказателство за невинност. И така, началото на типичните биологични мотиви за бягство в мъжката роля, лежи в Едиповия комплекс. Но по-късно те се подкрепят и поддържат от реалната дискриминация на женския труд в обществото. Разбира се, длъжни сме да признаем, че стремежът да бъдеш мъж, когато идва от този източник, се явява превъзходна рационализация на безсъзнателните мотиви. Но не трябва да забравяме, че дискриминацията е част от нашата реалност и че всъщност тя е доста по-силна, отколкото повечето жени осъзнават. Георг Симел в тази връзка казва, че “голямото значение, което се приписва на мъжа в социален палан, е възможно да е обусловено от неговата позиция на превъзходство в силата” и че исторически отношенията между половете може грубо да се опишат като отношения между господар и роб. И тук, както и навсякъде “една от привилегиите на господаря се състои в това, че той не е длъжен посатоянно да помни, че е господар, докато в същото време като роб никога не може да забрави, че е роб”. Именно тази привилегия, обяснява недооценяването на дискриминацията в психоаналитичната литература. В реалния живот момиченцето от раждането е обречено да се убеждава в своята непълноценност, независимо как му се казва това – грубо или завоалирано. Такова положение постоянно стимулира неговия маскулинен комплекс. Ще приведа още няколко съображения. Благодарение на това, че нашата цивилизация все още носи чисто мъжки характер, на жената е било доста по-трудно да достигне сублимация, която реално би удовлетворила нейната природа, тъй като всички обичайни професии винаги са били предвидени за мъже. Това е задълбочавало нейното чувство на непълноценност, тъй като тя естествено не може да постигне това, което може мъжът, и на нея е започнало да й се струва, че това е и реалното основание за дискриминация. Трудно е да се прецени доколко безсъзнателните мотиви за бягството от женствеността са обусловени от реалното социално неравенство на жените. Естествено би било да предположим, че има връзка и взаимовлияние между психическите и социалните фактори. Но тук аз искам само да посоча този проблем, тъй като той е толкова дълбок и сериозен, че изисква отделно изследване. Същите тези фактори оказват също толкова съществено, но съвсем различно влияние върху развитието на мъжа. От една страна те водят до много по-силно подтискане на неговите феминни желания, върху които стои клеймото на непълноценността, а от друга – тези желания е по-лесно успешно да бъдат сублимирани. И така, предложих за обсъждане някои мои тълкувания на проблеми от женската психология, които в голяма степен се отличават от съществуващите възгледи. Възможно е и даже е съвсем вероятно картината, която очертах, да се окаже още по-едностранна от мъжка, противоположна, гледна точка. Но моето главно намерение се състоеше в това, да покажа в тази статия възможния източник на грешки, обусловени от пола на изследователя, и с това да направя още една крачка напред към целите, които ние всички се стремим да постигнем: да се издигнем над субективността на мъжката или женската гледна точка и да създадем картина на психическо развитие на жената, която в по-голяма степен да съответства на реалностите на женската природа – с нейните особени качества и техните различия от качествата на мъжа – отколкото всички тези картини на женското психическо развитие, които съществуваха до този момент.